Хляб

– Бабче! – Нина седна до масата. Наведе глава и с пръст започна да рисува криволици в посипаното брашно. – Да те питам нещо...

Баба Николина погледна крадешком девойката, после пъхна във фурната току-що приготвения хляб:

– Че питай де! Що мълчиш?

– Ти казваше, че душата е чиста като сълза.

– Чиста е, чедо. В нея има само обич и благодарност, ама те стигат за сичко. Те са й силата. Те я хранят и бранят.

– Защо тогава има лоши чувства? Завист, гняв, злоба, ревност...

– Та ако не знаеш що е лошо как да познаеш що е добро?

– А не може ли без тях?

– Може, ама отпървом така се учим кое да отбираме.

– Че кой ще избере лошото, бабо?

– Много хора, Нине. Много хора се лъжат, що лошото знае как да се преправи на хубаво. Тях чувства, демоните ги пращат. Та да ни подлъжат, да им служим. Да ни земат душите искат.

– Е как така?

– Ей тъй. Изкушават ни. Пускат ни лоши мисли, в главата. Искат да се омесят с хляба на душата, та да го тровят. Ама ний ако ги пуснем ше влязат. Ако не – няма.

– Ми то... – Нина погледна баба си объркано и отново наведе глава над криволиците – Бабо, аз понякога съм много ядосана на някой, като ме обижда... и в главата ми идват лоши мисли.

– Тъй е то. Всички човеци сме тъй. Чакай да ти река за таз работа с мислите! – Баба Николина свали набрашнената престилка:

– Мислите, чедо са като оная леха с розите. Там до портата.

Нина погледна баба си озадачено и отново наведе глава.

– Тях, рози ги гледаме и ги поливаме... Тъй ли й?

– Така е бабо, ама...

– Чакай сега – прекъсна я баба й – Ама помежду и плевел расте, и тръни, и треви сякакви. Тъй ли й?

Нина само кимна с глава.

– Що го скубим плевела, па го фърляме настрани да изсъхне? Що ако го оставим сичко ше завземе и ше умори и рози, и сичко.

– Така е бабо, ама това е друго. – Девойката изглеждаше разстроена и с мъка сдържаше сълзите си. – С цветята е лесно, ама... Аз не искам да мисля лоши неща. Нито за себе си, нито за другите. Обаче те сами идват и не знам как да ги изгоня. – Момичето наведе глава.

– Не е друго, то. За туй, същото ти приказвам. Тя, земята не знай кое й троскот, кое й китка. Тя храни сичко, що влезе в нея. И с мислите й тъй. Те никнат, сякакви, ама туй, в твойта глава става. Само ти мож реши кое да поливаш, кое да оскубиш.

– А, то... така звучи лесно, ама не е.

– Че не е лесно – не е. Ама нали тъй се учим. Де... стига си игра с брашното! Я изтърси го, че да обърша. – Баба Николина се зае да почиства с голяма кърпа. След нея оставаха широки, влажни кръгове по масата. Нина я изчака, след това отново забоде пръст и продължи да рисува криволици. Този път, в мокрите следи. Баба й я погледна угрижено. Въздъхна и се зае да подрежда наоколо.

– Добре, ами ако някой ме е наранил? С лъжа, с подлост...даже с предателство...Как да мисля добро за такъв човек? Не разбирам бабе. – Момичето поклати глава и кестенявите къдрици се залюляха около лицето й.

– Че що има да не разбираш? – продължи баба Николина, докато шеташе. – Такъв човек само плевел е отгледал в главата си. И душата си е отровил, та е залиняла. Ти погледни с обич, па благодари, че си видяла.

– Бабче, някой ме обижда или лъже и аз, какво...Да го обичам ли, да му благодаря ли... – гласът на Нина потрепера. Очите й се наляха със сълзи.

– А като се обидиш, па се сърдиш по-добре ли? Те демоните само туй чакат.

– Какви демони, бабче? За хора става дума. Хора...Нараняват другите и хич не им пука. Даже са доволни.

– Слушай чедо, – баба Николина седна до внучката си и взе дланите й в своите, – Ти, хората не мож промени. Всеки сам избира що да замеси в хляба, за неговата си душа. Кога ги погледнеш през обич виждаш – за жалене са те. Че който ранява другите, първом себе е ранил, ама не знай. Пуснал е яд вътре. Я завист, я горделивост, я страх... Душата му – отровена и плаче. А той, ни вижда, ни чуе. Само усеща, нещо тъмно иде отвътре. И не знай как да го спре. Затуй ранява други хора.

– Да ама мен ме боли...

– Тъй де. Кога усетиш, че те боли, ти речи: “Благодаря!”

Нина рязко вдигна поглед и срещна очите на баба си:

– Ама как така “Благодаря”?

– Тъй. Благодари, па гледай хубаво що има да ти рече таз болка. Че тя е дошла да те учи.

– И на какво може да ме научи бабе? Само ме разстройва и обърква. – девойката почти заплака.

– Учи тя. Учи те да провидиш, ти коя си и другите кои са. Кога благодариш, ти прощаваш на оня що те е ранил. А кога простиш, сяка болка си отива.

Баба Николина погали внучката си по косата:

– Тъй чедо. Затуй ако усетиш, че се гневиш или мразиш...Нахрани си душата, че да й дойде сила. Да те брани от злото. Кога някой теб се гневи и те мрази, ти пак тъй направи, па го остави да си върви по пътя!

– Аз не искам да ме боли бабче – прошепна момичето и една сълза безшумно кацна върху ръката й.

– Отпървом боли чедо. Кога се научиш, тая болка няма да те стига.

– Не знам бабо. Не знам. Гледам някой... уж добър човек пък после...

– Тъй е то. Очите може да излъжат. Душата – не. Ти, нея слушай че тя знае по кой да вървиш и от кой да бягаш.

– И как да я чуя бабче?

– През хляба, Нине. Кога ти прати мир, добър е хлябът. С обич я храниш и с благодарност. Кога ти прати гняв – не е добър. Демон те изкушава. Ако го пуснеш, душата ще залинее, а кога тя линее и човекът страда. Че ние сме сенки на душите, чедо. Ние, по тях вървим. Не те, по нас. Затуй да ги вардим трябва. И да внимаваме, какъв хляб им правим.

– Научи ме да правя хляб, бабо!