Ваканционни куриози

Ваканционни куриози

Някой от вас ходил ли е на почивка с родителите си, след като самите вие сте вече станали родители на тийнейджъри?

Не си спомням точно на кого му хрумна идеята – на мен или на съпруга ми Стас – но решихме да поканим родителите от “двете страни“, за да отпразнуваме семейния ни юбилей с пътуване в чужбина до морето. Нашите весели потомции – Ритуля и Мишка, нямаха нищо против баба си и дядо си, с които понякога прекарваха седмици и месеци, като или се редуваха или отиваха и двамата едновременно. Е, когато се редуваха, имахме сетне много телефонни разговори и дискусии кой е учил внука или внучката си повече, чие възпитание е по-правилно и НА КОГО трябва да сме безкрайно благодарни за щастливия ни семеен живот.

Майките ни станаха приятелки веднага след запознанството си, може би защото и двете бяха съпруги на ръководители. Баща ми, Олег Павлович, беше главен инженер на голям завод, а Василий Василиевич, бащата на Стас, беше високопоставен бивш военен. Техните съпруги, нашите майки, отдавна бяха схванали простата мъдрост на живота: че е по-добре да си щастлив, отколкото да си прав, че мъжете обичат с очите си и че пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха му.

Но нашите дядовци често се опитваха да се подсмиват, да се шегуват и закачат, когато се срещаха. Привидно фино, но все пак демонстрирайки важността си както в семейството, така и за страната и така да се каже – в световен мащаб.

Със Стас решихме да вземем любимата си каравана. Не се знае, може родителите ни да се уморят по пътя до там и това ще е удобно място за почивка. Майка ми не обичаше да лети. Две седмици преди полета почваше да изпитва тревожност и безсъние, а почивката не й носеше радостта, на която се надяваше. Ето защо още от детството си аз заобичах пътуванията с каравана. Бързо привикнах и Стас на този вид пътуване. Първата ни голяма покупка след колата беше каравана – “дом на колела“, както я наричахме с обич.

Всички се подготвяхме за пътуването заедно: обаждахме се един на друг, уточнявахме маршрута, правехме списъци за пазаруване и книги за четене, обсъждахме забавления, а жените приготвяха и облеклата си. Разбираемо е – две седмици заедно! Трябваше да планираме какво ще правим!

И ето – дойде денят на заминаването. За щастие, не бързахме “да хванем влака“. Всички се качихме в голямата ни каравана без проблеми. Аз и Стас бяхме обсъдили кой ще се вози до него. Оказа се, че трябва да съм аз, за да не обидим никого или ядосаме преждевременно.

С весели разговори пристигнахме на първата планирана спирка – крайпътно кафене-ресторант. Между другото, крайпътните кафенета са известни с първокласната си и евтина храна. Местните готвачи работят усилено, за да са сигурни, че основната им клиентела – шофьорите ще се връщат отново, за да хапват от приготвяните деликатеси. И те винаги са пълни с благодарни клиенти. Всички ядохме с удоволствие, препоръчвайки си един другиму това и онова.

Започна да ръми. Василий Василиевич поиска да си легне в нашия “дом на колела“ след обилната вечеря.

Скоро след това спряхме на една бензиностанция и веднага се отправихме към вратите с гравирани плакети на момче и момиче. Не събудихме Василий Василиевич – нека си поспи! След това посетихме магазина за нещо сладичко. Междувременно бащата на Стас се събудил, осъзнал какво става и също изтичал да се облекчи като постоял малко там. Ние се върнахме в колата и бързо потеглихме, без да проверим Василий Василиевич.

Ето ни и на границата. Не чакахме много. Нямаше опашка. Граничният служител взе паспортите ни, провери ги с пътниците и попита къде е осмият човек. Всички ние го уверихме, че спи.

– Добре, нека спи, но все пак аз трябва да го видя.

Стас излезе да отвори караваната. Когато видях изражението на лицето му, веднага се втурнах да видя какво става. Другите също дотичаха. Въпросът “Къде е той?“ задаваше вече не само граничарят, а всеки от нас един към друг! Е, разбира се, всички сме хора, беше късно, всички уморени, има проблем и някой е виновен!

Последва разгорещен спор. Граничният служител заподозря, че нещо не е наред, не ни даде паспортите и ни помоли да се отстраним докато изясни ситуацията. Стас нямаше търпение да се върне на бензиностанцията, но граничарят категорично отказа да ни върне паспортите и започна да звъни на някого по телефона.

Е, не знам как щеше да завърши всичко това, но... разярен, Василий Василиевич изскочи от някаква кола, която токущо спря, и ни наруга така, че децата ни започнаха да се смеят, чувайки възмутените викове на дядо си, а жена му се затича след него, кикотейки се:

– О, Васенка, не бъди толкова рязък – това не е плаца ти! Кой би предположил, че ще излезеш?

– Какво имаш предвид?! Мислех, че първо си отишла в магазина, а не обратното!

– Васенка, хайде, не се вълнувай толкова! Всичко се нарежда! Виж, вече ни върнаха паспортите, без да ни се карат. Ти вече каза всичко на всички!

– Казах, но не довърших! – изръмжа Василий Василиевич.

Продължихме мълчаливо. Трябваше да пренощуваме в малък хотел. Всички веднага се почувстваха сънливи – беше дълъг и вълнуващ ден, така да се каже. Но Василий Василиевич, оказа се, че бе разбил съня си, като поспа в къщичката. Не можеше сега да заспи. Въртеше се и реши да се поразходи. Нямаше никой на рецепцията, затова отвори вратата и излезе.

Щом се отдалечи от хотела, все още ядосан на всички нас, видя наблизо голямо куче, което го гледаше втренчено. Замръзна на място. Кучето – също.

“Е, – помисли си той, – не съм много далеч от вратата. Ще успея.“ И се втурна назад с главата напред. Той наистина стигна навреме, но загуби единия си сандал по пътя. Нов, току-що купен, но недостатъчно пристегнат.

Кучето взе “трофея“ със себе си и си тръгна.

Сутринта започна с разговор за нощното бягство на свекъра. Децата пресъздаваха бягството и как кучето излива гнева си върху откраднатия сандал. Възрастните едва сдържаха смеха си, виждайки, че Василий Василиевич не е в настроение за забавления.

– Васенка, – успокояваше го жена му, – ако в началото нещата не вървят добре, сетне стават много по-добри.

– Какво имаш предвид? По-добре – какво? Хубавото тепърва предстои? Това бе само началото ли? – развълнува се Василий Василиевич.

– Хайде, Вася, стига с това! На почивка отиваме, а не да гледаме театралните ти изпълнения! – намеси се Олег Павлович – Плюйни и забрави! Трябва да пийнем по нещо!

– Сутрин пият или аристократи, или... – не се предаваше Василий Василиевич, припомняйки си тая незабравима реплика от също толкова незабравимия филм “Диамантената ръка“.

– Ти се смяташ към втората категория ли? – попита Олег Палич. – Аз обаче не! Стасе, отвори и наливай! Защо избираш ролята на обидения мрънкач бе, Вася? Никой не е виновен, просто така се случиха нещата. Хайде, наздраве!

– Един на нула – помисли си Василий Василиевич. Но чашата беше вече в ръката му.

– За почивката!

Ситуацията беше спасена. И не просто спасена, а всичко бе вспомнено и преразказано с подробности: какво е почувствал всеки, когато не видял Василий Василиевич в спалнята, изражението на граничаря, как Василий Василиевич бягал, когато видял колата ни да се отдалечава, колко бързо е бягал от кучето (и показа КАК) и други подробности, наблюдавани и разказани от различни членове на семейството.

...Ето ни, най-накрая, на морето. Прекрасен хотел, южно слънце, палми, усмихнати безгрижни хора, щастливи деца. Ура! Какво правим? Към морето, разбира се! Всички чакат тази ваканция от толкова дълго време! Преобличаме се и се отправяме към плажа! А вечерта – банкет в чест както на пристигането, така и на годишнината ни.

Децата веднага се гмурнаха в морето. Тръгнах към водата, наблюдавайки ги, докато Стас плуваше към шамандурата, грациозно разсичайки водата с размаха на състезателен плувец. Майките останаха на брега, “за да попривикнат малко“, докато бащите все още се бавеха, несигурни кой да бъде първият, който ще покаже “страхотното си плуване“.

– Татко, хайде, какво се колебаеш! Плувай вече! Водата е прекрасна!

Баща ми се затича, плискайки навсякъде. Видях щастливото му лице, той се гмурна грациозно и отплува доста надалеч. Василий Василиевич последва примера му и заплува след Олег Павлович.

Децата се гмуркаха наблизо, пищяха, плискаха се и се забавляваха. Аз се смеех, наблюдавайки ги.

Баща ми, връщайки се, размахна широко силните си ръце, гмурна се и изплува недалеч от мен, изсумтявайки силно. После лицето му придоби шокиращ израз, изражението му стана съвсем объркано, той се взря във водата, сякаш се опитваше да намери нещо там. Василий Василиевич забеляза това и попита какво става.

– Зъбите ми, Вася, ченето ми падна във водата. Хайде, търси го, че иначе ще трябва да се прибирам. Не мога да ям без него – изфъфли Олег Палич.

Скоро всички се включихме в търсенето на “ченето“. Децата се гмуркаха и по-навътре и по-наблизо, но без резултат.

Изведнъж Василий Василиевич радостно извика: “Намерих го, намерих го! Поставяй го, Олег!“ и подаде на Олег Палич находката си.

Очите на Олег Палич заблестяха от радост. Той изплакна старателно “ченето“ в морската вода и го сложи в устата си, намествайки го с ръката си.

Само след няколко секунди обаче извика:

– Не е моето чене, по дяволите! А така се зарадвах! – замахна и го хвърли яростно надалеч в морето.

Василий Василиевич стоеше онемял, с отворена уста, гледайки как “ченето“ отлита надалеч в морето.

– Ейй, идиот такъв! Какво направи?! Това бе моето чене, аз просто исках да се пошегувам с теб! – извика Василий Василиевич и се втурна накъм мястото, където неговото “чене“ се беше плиснало във водата.

Да, но къде ти там! Там съвсем точно нямаше никакъв начин да го намерим.

Двамата старци, се спогледаха с намръщени лица. Първо гневно, после по-топло, после се усмихнаха един на друг и всички избухнахме в смях, наблюдавайки ги.

На следващия ден всички ние изпратихме бащите и дядовците си до самолета, за да отидат при своите зъболекари за нови ченета.

А ние останахме и до края на нашата прекрасна ваканция почти всяка вечер си спомняхме това необикновено съвместно пътуване, спомените от което останаха на всеки от нас до края на живота ни.

-----------