Под лунния сплит

Под лунния сплит

Родно небе, искрометни звезди над старата къща.
Към натежала лоза вятър плува скришом по гръб,
а Луната ме пита: Тини, пак ли на сън се завръщаш?
Не – отговарям й аз – този сън е реален – без скръб!
Тя главата си златна пред мен доволно поклаща.
После ръката ми хваща и стигаме млечния път,
че от тази галактика, от точката възходяща,
най добре се усеща топлотата на родния кът.
И аз от там се видях като неотлюспено зрънце
посято на двора, а дворът – със сърцето на кит –
от километри тупти – в зимния студ да не мръзне
душата ми клета, задушена от испанския бит.
Душата ми клета, която знае: утре ще тръгна,
утре отново ме чака нелесният път,
но в това свято място на скит – аз пак
ще се върна, защото старата къща диша
под лунния сплит!