Талантът е любов

Невинаги човек може да е в настроение да пише или пък да се занимава с нещо полезно. Още повече, че днес вали. Мрачно е и кой знае защо мислите ме върнаха в годините, когато бях в шести или в седми клас, не помня точно, но добре съм запомнила свършването на часовете, шумът в коридора и бързащите да се приберат по домовете ученици. Последният ни час е по български език и литература. С особено вълнение давам първото си стихотворение на преподавателката ни, и стоя смутена пред нея. Тя го прочете. И досега помня: очите й грейнаха. За нея то бе изненада. Какво ми говори тогава не си спомням. Помня само началото на стихотворението. Започваше така:

Нощта спусна своите черни коси...

Естествено, че не съм го запазила. Оттогава изминаха много години. По-късно в гимназията станах редактор на стенвестника „Панорама“, който излизаше всяка седмица. Това беше един кадастрон, на който залепвахме разкази, стихотворения, анекдоти и разбира се, съобщения за неща, които предстояха да се случат в училище. А тогава имаше за какво да се пише: за срещите на отборите по волейбол, баскетбол, за танцовия състав, за певческия хор на гимназията. Да не говорим за сбирките на кръжоците по рисуване и по литература т.е. това беше възраст, през която развивахме талантите си.

Всяка седмица публикувах в ежеседмичника стихотворения или пък прозаически текст. По-късно, когато чествахме годишнина на гимназията излезе печатарски брой, който носеше името „Панорама“ (бр. първи и последен). Имахме подкрепата на ръководството на училището и издадохме един наистина интересен вестник. Още го пазя сред публикациите си.

През годините все намирах повод да пиша: ту миниатюри, ту фрагменти, пътеписи, разкази, есета, а понякога и стихотворения. Но не се разделях с това прекрасно творческо усещане на наслада. Докато бях в провинцията, пишех в местния и окръжния вестник. По-късно публикувах в столичните ежедневници, макар и не толкова често, докато дойде моментът за по-сериозна литература. Спомням си, че бях замислила да подготвя книжка с фрагменти. Една сутрин се събудих твърде рано: около себе си нямах нито химикал, нито тетрадка, а мислите напираха – беше ме посетило вдъхновението. Станах и в кухнята на един дъх написах девет фрагмента, които идваха един след друг и все на различни теми. След време, когато бях готова за книга, отидох при поетесата Блага Димитрова. Тя я взе и каза, че ще ми даде отговор на следващия ден. Когато отново влязох в дома й, взе тетрадката ми от бюрото си и каза: „Съветвам те да издадеш тези фрагменти“, и нищо повече, а и не беше нужно.

Творческият процес е особено усещане на зараждане на нещо хубаво и удовлетворяващо твореца. Той изпада в други пространствени измерения. В такъв момент авторът трябва да е сам – без близки, приятели и телефони, защото в повечето случаи те убиват или унищожават по най-жесток начин вдъхновението.

Биографите на поетесата Елисавета Багряна – Блага Димитрова и Йордан Василев – пишат в двутомника „Младостта на Багряна“, „Дни черни и бели“ и „Наблюдения и разговори“ (1975) за нелекия семеен живот на поетесата в дома на семейството на Иван Шапкарев. Свекърва й непрекъснато е негодувала, мърморейки. В един такъв помрачен ден, Багряна бели картофи права до масата покрита с мушама, а под мушамата е скрила малки бели листчета, а в джоба на престилката си е сложила молив. И ако свекърва й излезе от кухнята, младата поетеса набързо нахвърля суровия щрих на бъдещето стихотворение.

Известно е за пишещите, че творческото вдъхновение идва понякога като неканен гост, а друг път авторът дълго време мисли върху някаква идея, докато най-неочаквано е посетен и ако не е готов да запише словото, то си отива.

В този контекст Дора Габе казва, че стихът я събужда и държи ръката й, а думите се леят на белия лист. Често е споделяла, че сякаш някой друг пише вместо нея. Ето, това е дарбата, която е намерила подходяща почва и се излива ту в стих, ту в прозаически текст. Най-тъжното за един творец е, че ако след час или два се опита да възстанови този творчески порив, няма да успее. Той си е отишъл безвъзвратно: така, както любовта си отива. Тъжно е, но е вярно. Защото да си творец е любов. Без тази свята дума нищо не може да сътворим.