Литература

Гроздоберът беше към края си. От малките вили и кирпичените постройки сред лозята се разнасяха ту задружни песни, бързи и жизнерадостни като хоро, ту самотни и провлечени гласове, наситени с печал, която се издигаше към синьото небе. Слънцето грееше меко, листата на черниците, крушите и дулите, засадени около вилите, капеха при всяко полъхване на вятъра, а жълтите пръчки на лозите, привързани с лико, висяха огънати безпомощно под тежината на изобилния плод.

Подобно на летен дъжд, завалял през нощта, думите бързат жадно надолу към белия лист. Тихо ромолят като капките по стъклата и търсят пътя си, сливайки се във весели струйки от изречения, за да стигнат до нас...

Ние сме непрекъснато обновяващ се арсенал от Любов, който тихо се натрупва дълбоко в сърцата ни. Измисляме си скривалища за душите си, за да се предпазим от ядрената зима на отчуждението и завистта. Симулираме неприятелска атака, за да угодим на егото си, заспивайки с мисълта, че сме готови да се браним от всяко докоснало се до нас зло.

Тъгата като състояние (на духа)… “Застояла кръв” – са казвали древните, без да задълбават в делението душа-тяло. Вероятно е имало времена, в които да изглеждаш тъжен е било мода, както имаше например времена, когато наподобяването на бунтарство се котираше не зле. И двете състояния са с ореола на романтичността, благородството. Ако ги свържем, се получава Хамлет, т.е. литературен образ. Защото тъгата е литературно изобретение...