Направление фантастика (3): V. Българска фантастика. Основоположници и Съвремие

Направление фантастика  (3): V. Българска фантастика. Основоположници и Съвремие

В различни критико-исторически изследвания върху българската литература често се споменава, че в началото на ХХ век “ужасното” и “даболичното” в творчеството на родните писатели не получава развитие. Докато геройски ориентираното общество в САЩ ражда през този период описания на прекрасни светове, завладяващи всичко пионери и супергерои, Европа преживява многочислени военни конфликти и ражда експресионизма и символизма. Характерна тенденция в творчеството е нихилизма. Обществото се разпада, отделния индивид дегенерира и главни герои стават ... вещи и предмети от бита. В България започват да се печатат първите диаболично-фантастични произведения на Чавдар Мутафов, Владимир Полянов и Светослав Минков. В българската литература обаче липсват традиции в пресъздаването на “ужасните истории”, защото романтизма (когато въобще се полагат основите на фантастиката), се съпреживява от българина във и чрез фолклора. Повечето талантливи български автори под натиска на обществените потребности творят в различна посока. В същото време, напълно съм съгласен с почитаемия проф.Огнян Сапарев, който в статията си “Българската диаболична фантастика” (1983 г.) пише: “Тогава, когато други народи се забавляват с измислени ужаси, българският народ преживява реални ужаси и се мъчи да оцелее. В нашата история ужасът е бил прекалено натурален за да бъде привлекателен като опоетизирана илюзия”. Това е точно така. Макар на пръв поглед това твърдение да изглежда твърде крайно, то е вярно. Когато декларирах това съгласие пред моя редактор и съвременник Христо Карастоянов, макар и да не бе чел тази статия, той се съгласи и някак си неусетно литературния ни спор заглъхна и преминахме на тема история, като се надпреварвахме в изброяването на исторически факти, потвърждаващи ужасната съдба на българина в различните епохи. Въпиюща глупост е твърдението, че българския народ няма вкус към изумителното и невероятното, поради липса на демонологични фантазии във фолклора. Ще приведа кратичък пример – в докторската дисертация на г-жа Диана Радойнова “Сакралното във фолклорната обредност” авторката описва как се краде ... берекет! Вещрът (вещицата) отива нощем на особено плодородна нива (или овощна градина), бере “Кръстна китка” (късат се цветя и билки от четирите краища), която се хвърля в центъра на нивата. След това “крадецът” оставя свои фекалии в четирите ъгъла. “Кръстната китка” се отнася и разпилява на неплодородния терен. Той получава “берекет”, а бившата плодородна земя линее. Какво е това, ако не черна магия, отнемаща живителните сили от едно място, за да ги предаде на друго? Следователно демоничното присъства в нашия фолклор, просто не е било обект на специално изследване. Възникването на народното творчество не бива да се разглежда извън наложилата се в региона религия. Славяните (а и прабългарите) обожават слънцето. Това са религии, обърнати към бога-творец, към творящото начало и за тях е характерна положителната мотивация във вярата. Точно за това, тъй като са по-близо до монотеизма, християнството пуска толкова бързи и толкова дълбоки корени. То не среща отпор, защото Яхве (Йехова, бог-творец) е духовна проекция на плодородните природни сили. За никого не е тайна, че опитите за реформиране на вярата тръгват по-после от тези земи. Наложилото се без съпротива вероизповедание не отменя съществуващите норми – обреди. В някои части на страната при продължителна суша се извършва “погребване на Герман”. Чрез символичното ритуално погребване на кукла – дете, българинът напомня на бога, че за да изхрани челядта си с плодовете на земята му е нужен дъжд. Кой води процесията мислите? Разбира се – попът. Свещенослужителят на световна религия изпълнява шамански ритуал безропотно, и черната магия, която е в основата на подобни действия не му се струва неестествена? Е, не е толкова зрелищно, колкото прегризването на главата на жив петел и изпиването на кръвта му както е за вуду култовете, но си е магия. Другояче казано върколаци, караконджули, устрели и всякакви “нечисти сили” следват по петите българина от раждането му до смъртта. Затова и толкова магически в основата си обреди са се запазили до наши дни – гледане на бобени зърна, баене, врачуване, бабуване, урочасване и т.н. Водещ за “литературата на ужаса” е страхът от смъртта. В нашите религии обаче той присъства индиректно (човек умира, но ако е праведен отива в рая, ако не – в ада. Смъртта е настъпила, но съществуването продължава). Това е основната причина българската диаболика да е толкова различна от тази на романските народи. Като допълнителен елемент може да се посочи, че за разлика от западните християни, на които е необходим екзорцист (т.е. тесен специалист) източноправославният има посредник в битката срещу злото – магесник, врач, вещер или вещица, баснарка (разказваща басни и пазеща в спомените си песните), кукер, живеещи наблизо, ако не и в края на селото. Това е причината да липсва страхът от духове. Ситуацията е описана много точно в “Устрел” от Светослав Минков. Селяните се боят от “нечистата сила”, но получили информация как да се преборят с нея се събират и я атакуват успешно. Още повече, че на човек не му е необходим и специализиран шаман – при липса на такъв стриктно се спазват съветите на най-възрастния жител на общността. Злото не е всепроникващо и всепобеждаващо, и реално унищожимо, както всяко божие творение. Точно от такъв аспект следва да се разглежда разказът ми “Прошка за грешните”, където героят е “вампирясал” караконджул, прескочен от черна котка в пресния гроб. Той отмъщава наред на съселяните си, докато сам не бива убит повторно. Напълно естествено е, при такава народопсихология тези два основополагащи за диаболиката принципи да са неприложими в българската фантастична литература. Страхът от смъртта е изместен към страх от преждевременна кончина, защото “човек и добре да живее, умира и друг се ражда”. Страхът от духове е не вледеняващия до мозъка на костите страх от непонятното, а страх от последиците, които биха настъпили от (забележете) нещо реално съществуващо. Именно това обяснява ситуацията – реалното може да предизвика временна уплаха и отпор, но не и ужас и масова паника. Всичко казано до тук обяснява трудния старт на българската фантастика. Към това може да се добави и укоризнено-обидената позиция на битово-реалистичния прозаик, твърдящ, че фантастиката не е литература... В такива обстоятелства се появяват творбите на Чавдар Мутафов. Съвсем естествено, играейки си с ужаса на реалносъществуващото, той опредметява човека и одухотворява вещите. Основа на повествованието му е идеята, че живота е илюзорен сън, някакво ритуализирано безсмислие. Често героите му са само пози – нямат имена и индивидуалност и съществуват едновременно с вещите от бита като равнопоставени. Той пръв в българската литература въвежда машината като самостоятелен литературен персонаж, одухотворявайки автомобила. Владимир Полянов пък въвежда раздвояването на личността – “аз” и “то” се борят за надмощие, като често “тъмната половина” надделява. Това е т.нар. Ситуация “ужас отвътре”, целяща да придаде призрачна атмосфера на повествованието. Характерна особеност на имената на неговите герои – Казимир Храбър, Секул Брадва, Светослав Бар и т.н. Използван е принципа “ “nomen omen” (името изразява същността) (превода е смислов б.а.) Най-известен и най-четен от първородците е Светослав Минков, чийто “Устрел”, “Иконите са творба на дявола”, “Ужасът” и др. са класика в диаболичната фантастика. “Сърцето в картонената кутия” написан в съавтоство с Константин Константинов е първия роман-гротеска. (К. Константинов е автор и на сборник с приказки, който се отличава с изключителна прецизност на повествованието). Тандема ражда едно от най-значимите произведения в българската фантастика. Дори само прочитането на описанието на т.нар. “Приключение второ” е достатъчно да предизвика интерес към романа – “... участват едно заклано прасе, един квалерийски офицер, една диплома, една румба и едни зелени очи. Луната, славеите, люлякът и други пролетни реквизити в заговор срещу героя”. Книгата е отпечатана като отделен том в библиотека “Галактика” което е сигурно признание за нейната стойност. На все още незаинтригуваните ще посоча опорната точка на “Приключение трето”. Това е описанието на детектива Томи Бляк, което заема една цяла глава ... състояща се от три изречения (!): “Томи Бляк не спеше. Томи Бляк не ядеше. Томи Бляк кръстосваше като фантом софийските улици.” Не само в българската, но и в световната литература не съм срещал по-кратко, ясно и точно описание на детектив, разследващ случай. (Ситуацията на лутащия се разследващ ми е до болка позната от времената на полицейската криминална служба.) В проследяването на развитието на българската литература на изумителното не може да бъде отречен приносът на Георги Райчев в сборника си “Разкази” (1923 г.) той описва сблъсъка на традиционния морал със съвременните потребителски и сексуални нужди на подсъзнателно ниво. Райчев успява да опише с психологическа дълбочина ужасът отвътре, акцентирайки върху непреодолимата власт на необяснимите подсъзнателни сили. Отличителна черта на творчеството му е драматичното описание на психически процеси, произтичащи от подсъзнателните първични нагони – едновременно опасно-разрушителни и жизнени. Естествено, тези произведения не се появяват на празно място – живелият между два века доайен на българската литература Иван Вазов също пише фантастична проза. Великият романист не се сдържа и написва разказът “Последният ден от ХХ век”, който макар и кратък, носи белезите на социалната утопичност – българският монарх е загрижен за съдбините на народа си, очаквайки да настане първия ден от ХХI век. На този фон в 1930 г. се появява първият класически научно-фантастичен роман. Негов автор е Георги Илиев, а книгата е “О-корс” (Нула курс). Доколко ужасяваща е съдбата на българина може да се съди и по житейския път на фантаста. Роден в странджанското село Тарфа, (сега в турска територия) Илиев учи в Цариград. По време на Илинденско-Преображенското въстание той е учител в родното си село. Разбира се, като истински патриот взема дейно участие във въстанието и за подривна дейност е осъден на доживотен затвор и е заточен в Мала Азия. Успява да избяга с български параход, живее известно време в Бургас, но се установява в Стара Загора. Практически всеобхватен, пише драми, повести, романи, издава две стихосбирки и първата класическа “Сайънс фикшън”. Героите в” О-корс” и в по-късния “Теут се бунтува” (1933 г.) са учени, а дейността им поставя на карта съществуването на цивилизацията. Действието е съотнесено неопределимо напред в бъдещето на чужда планета. Проф.Огнян Сапарев го определя като “оптимистичен планетарно-социален катастрофизъм” в статията си “Забравеното начало на българската научна фантастика” (1983 г.). Не мога да не се съглася с това определение. Още повече, че животът на спрялата въртенето си планета Теут е застрашен. Супергероят Кантемир я задвижва отново с ... лъчи. Те заемат специално място в прозата на Илиев – в “О-корс” земята е заледена, защото Слънцето е угаснало. Ученият Дъждалски събужда слънчевата активност посредством “лъчи”. За съжаление освен тромавата изразност, скования диалог (по-скоро тирада) и схематизма, романите завършват с “хепи енд”. Катастрофите са частични и човечеството, както и иноземните от Теут оцеляват от бедствието, макар и с цената на много жертви и рухването на социалните системи. Георги Илиев се чете трудно, на места речта е изкуствено архаизирана, но приносът му е неоспорим. “Виних се ужасил от броя на жертвите и голяма, истинска скръб разтърсила душата му, но когато преминала болката му по загиналите, той почувствал топла наслада от своя успех: не беше ли успял да разложи атома? Или поне не беше ли внесъл смут в тази малка частица от Всемира? Не беше ли за него вече близко денят, когато ще може да разгърне странната съкровищница на една малка прашинка, за да подари на човека там скътаната енергия?”. Тези редове подсказват най-малко, че той е запознат със съвременните (тогава) теории за строежа на атомното ядро. (За каквото и да пишете, усвояването на съществуващото познание по темата към момента е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО!) Това е сбъднала се прогноза, че Човечеството ще използва атомната енергетика. Освен това, маркиран е и модерният (сега) прийом “тераформинг” – животът зависи от формиране на подходящи условия за живот на планетата. Честа практика е фантастите да създават нови формулировки и Илиев не остава по-назад – въвеждайки персонажа на човекоподобния робот, той го наименова “силодей”. Това е опит да се създаде български термин, който да бъде противопоставен на Чапековия “робот”. Но за съжаление, не се е наложил. И накрая, фантаста използва съждение, което бе обосновано едва в края на двадесети век – при еднакви и сходни условия за живот на определена планета от друга система, иноземният ще бъде хуманоид, т.е. с “човешки вид” – глава, крайници, торс, зрителни, обонятелни, слухови и разговорни органи, разположени на подходящите места и координирани от съответствуващия на това мозък...Изобщо писателят е изпреварил с много години епохата си и както много други пионери ще бъде забравен. Следва мрачен период на забвение, в който изпада българската фантастична литература. Години наред тя ще бъде издавана като детско-юношеско четиво, при това с щемпел “приключения и научна фантастика”. На интелигенцията ще бъде вменено мнението, че това е несериозна литературна форма, а по-неграмотните направо ще твърдят, че това са празни приказки и вятър работа. Цялото ни литературно творчество ще страда от приземен реализъм на българската проза, дълго ще се робува на опростенческата стилизация на заобикалящия ни свят и на описанията и обясненията на действителността. Единствен светъл лъч ще остане Елин Пелин с неговия Ян Бибиян (дори отива на Луната) с неговите невероятни приключения, подарени от дяволчето Фют. Това обаче си е детска приказка, макар и перфектно написана в неподражаем стил. На българите обаче е невъзможно да не се отрази и духовната криза, настъпила по време и след Втората Световна Война, както и подмяната на социалната система с друга. Това латентно състояние на българската фантастика ще се запази чак до първите преводи на руски автори и Станислав Лем, както и до изстрелването на първия изкуствен спътник и първия космонавт. Закъснелите в космическата надпревара американци пък ще изпратят за пръв път Човечеството на Луната, чрез програмата “Аполо”. Което от своя страна ще провокира мисленето и ще предизвика списването на огромно число фантастични творби, множеството от които за беда твърде наивистични. Не бих могъл да изброя всички съвременни български фантасти, не само поради липсата на място, но и от желание да не пропусна някого, с чието творчество не съм детайлно запознат. Все пак – интерес представляват Атанас П. Славов, който пръв се усъмни във Високохуманното бъдещо Общество (Развит социализъм, Комунизъм, Хуманизъм) и върна на терена човешкият фактор в развитието на Историята и Янчо Чолаков, който въведе теософско-мистичния елемент. Признавам, че прозата му провокира у мен желанието да водя повествованието от гледната точка на “лошият герой”, в стила на “черното” писане. Тоест творбата свършва с отворен край, там, докъдето е разказана, също както събитията се случват в живота, героите не са “зли” и “добри”, а всичко зависи от зрителния ъгъл на гледната точка, при завършек без “хепи енд” и високопарни послания.

Свръхестественото. Митологии

Звучи тайнствено, страховито. Сякаш терминът съдържа в себе си неосъзната и опасна мощ. Но какво представляват те от гледна точка на фантастиката? Разбира се – неизчерпаем извор на вдъхновение. Тъй като жанра не се интересува строго от фактите, както археологията например, подходящо би било да се започне с Египет. “Книга на мъртвите” е открита от видния египтолог Жан-Франсоа Шамполион (разчел и египетските йероглифи) и първоначално е озаглавена от него “Погребален ритуал”. По-късно сборника от текстове е преименуван от Рихард Лепсиус на “Книга на мъртвите на древните египтяни”, под което заглавие е известна и у нас. Докато археологията я разглежда като документ, съдържащ пълен списък на необходимите предмети за живота след смъртта и нещо като наръчник по погребални ритуали, за фантастиката е идеен поток, носещ видения за срещата на човека с върховния Създател, творческото начало във Вселената или Бог. Загубили някогашното си сакрално значение, писанията представляват и указател “Кой кой е” в обърканата схема богове, стряскащи ежедневието на обикновения човечец в Египет на фараоните. За мен по-стряскащо е, че има озаглавени глави “За да не се умира в отвъдното” (значи се умира повече от веднъж! Тя е №44 в бълг.превод); “За да се сменя формата по желание” (метаморфози! № 76 в бълг.превод); “За да се превъплатиш в жива душа” (№85 в бълг.превод), както и “За да се върви от вчера към днес” (твърдо убеждение, че връщането в миналото е възможно! (№179 в блг.превод). Всяка от тях (а и много други) представлява определена насоченост, която може да се свърже идейно със сюжета в коя да е нова фантастична творба. Съществува теория, че сборника представлява най-древната книга за висша магия, но тя е недоказуема, тъй като евентуално само посветените в учението магове биха могли да разгадаят скритите съобщения, а те по разбираеми причини не биха разгласявали такива факти, щом са им известни. В интерес на истината следва да се отбележи, че някои от главите представляват заклинания, но те са насочени изцяло към отвъдното и са носители на конкретна цел. Трябва да се изгонят различни зли духове, които биха навредили на подготвяния за погребението мъртвец. Съотнесени към останалото съдържание, представляват пренебрежимо малка част. Липсват и така любимите на всички магьосници стремежи към всеобхватност и тотален контрол над живата и нетакава материя.

Не по-малко благодатни са митологиите на африканските етноси. От тях най-известна е тази на догоните, които разполагат с учудващо точни данни за звездата Сириус (всъщност двойна) в съзвездието Голямо куче. От дълбока древност примитивното племе счита, че прародителите на хората са пристигнали оттам и са заселили Земята. (Т.е. Ние всички сме регресиращи отломки от могъща цивилизация открила междузвездните пътешествия). Свързващо звено във фолклора на Африка е хипотезата за палеоконтакт. Пришълци от различни планети и от различни звездни системи (в рамките на нашата галактика) пристигат на земята и контактуват с хората, предавайки им най-вече знания и умения. Догоните (народ от около 300 хил.души, населяващ предимно реп. Мали) са с крачка напред – те твърдо вярват, че “Вселената е безкрайна, но измерима” и че е “населена с рогати, крилати, опашати и пълзящи хора”. Често срещаната теза, че “боговете” са посещавали хората на земята е описана от древните шумери, арийци, индийци, а от другата страна на океана се среща у инки, ацтеки и маи. В епосите “Рамаяна” и “Махабхарата” се говори директно за войни между хора и богове, за страшни оръжия опустошаващи огромни територии. Арийците, този неизвестно откъде появил се народ, дава описание на летящ кораб “Вимаана”, задвижван от парен двигател с живак. Интересното е, че през 1751 г. Италианецът Андреа Грималди демонстрира подобна машина, която лети със седем мили в час. Парния живачен двигател има неоспорими предимства пред водния – живака притежава голяма плътност и количеството гориво за единица работна сила е в пъти по-малко като обем. Освен това при насищането на метала парното налягане е около 25 бара, докато водата при значително по-висока температура на нагряване е над 6 пъти по-голямо – около 170 бара. Тоест отпадат клапани за изпускане на пара, манометри за нейното отчитане и редица сложни манипулации от постоянния контрол. Достатъчен е само регулатор на нагревателя. Обаче живакът е силно токсичен метал. Присъда? Напълно възможен в миналото. Забравено познание ли е това? Между впрочем, летене е описано и в еврейския епос – Библията. Някои от най-ранните апокрифи някога във времето са отпаднали от петокнижието. Т.нар. “книга на Енох” се споменава изключително предпазливо от теософите. И има защо! Седмият (според Мойсей) праотец детайлно описва машината, с която е взет да полети. Кръстоската от верижен транспортьор и хеликоптер обаче се е сторила твърде странна на първите редактори (компилатори) на текстовете и цялото откровение изпада от сакралните пет книги. Във втората книга “Царства” 22:7-15, почти аналогичното описание на летящата машина обаче е оцеляло. В творбата си “Ние не сме сами във вселената” Андреас Фон Рети прави още по-смели изводи – първоначално името на патриарха е било Хенох (посветен, опитен) и след като е преживял излитане в Космоса, е бил заселен при толтеките. По-късно ацтеките всячески стараейки се да се отъждествят с предходната култура, дори наименуват столицата си Теночтитлан, т.е. “град на Тенох”. А съгласната “т” в някои случаи на езика на индианците се слагала допълнително...

Въобще далечното минало е бяла книга, тук-таме изпъстрена с някой неоспорим факт. Всичко останало е само трактовки и нашите предци съвсем не са били глупави и невежи диваци, мирно похрупващи зеленчук. (Каквото разсъждение чух през двехилядната година от един претенциозен момък, току-що завършил Висшето си образование. Бе изказано по повод траките, нашите праотци и направо ме вбеси. Около два часа разяснявах на компанията кои са те, какво са постигнали и защо са считани за родоначалници на европейската култура.) Просто са живели във времена, когато цивилизацията не е била толкова технически напреднала, или най-малкото не е разполагала със скоростни съобщителни технологии, което е довело до временен прогрес само на изолирани от останалите групи хора.

Колкото до необходимото обобщение, темите, заимствани от митологиите в общи линии са: контакт с твореца на вселената; цикличност на процеса смърт – прераждане; промяна на външната форма по желание (метаморфоза); превъплъщение в чуждо тяло; движение във време-пространството в избрана посока (напред или назад); призоваване и контрол над злотворни еманации (духове, ... и др.) космически произход на Човечеството; срещи с пришълци в миналото (палеоконтакт); междузвездни войни; опустошителни оръжия; сложни многоцелеви апарати и не на последно място теории и хипотези противоречащи отчасти на съвременните научни познания.

Препоръчителна литература:
Ние не сме сами във Вселената – А.Фон Рети,
Митология на Черна Африка – Зофия Соколевич,
Книга на мъртвите на древните египтяни,
Истинска история – Лукиан,
Златното магаре – Апулей,
Гръцка митология.

-------------------

Още по темата:
Направление фантастика (1): Напътствия към начинаещия
Направление фантастика (2): Фантастиката като извор на идеи от дълбока древност
Направление фантастика  (3): I. Динозаврите
Направление фантастика  (3): II. Златната епоха
Направление фантастика (3): III. “Новата вълна” (“Ню уейв”)
Направление фантастика (3): IV. Съвременни автори
Направление фантастика (3): V. Българска фантастика. Основоположници и Съвремие
Направление фантастика  (4): Окултизмът
Направление фантастика  (5): Основи на гадателските системи и астрология. Мистика
Направление фантастика  (6): Психологически особености на Фантастичното творчество
Направление фантастика  (7): Въображение и реалност. Фантастичен реализъм
Направление фантастика  (8): Кратък речник на ползваните термини

-------------------