Казваш, че съм Ангел. Но в действителност Ангелът си ти. Моят Ангел. Този, който винаги ще държи главата ми изправена и няма да позволи нито една сълза да се стече по лицето ми. За това дължа живота си на теб. Дължа ти много повече от един живот. Какво ще кажеш да ти подаря вечността?
Истински наранените жени се справят перфектно в хаоса. Ако той липсва, започват да разхвърлят царящото спокойствие, за да го “подредят” по най-объркания начин. Само така запазват баланса между илюзорното щастие и реалната заблуда.
Някой ден ще ме докоснеш и няма да изпитам нищо. Ще се опиташ да хванеш погледа ми, а той ще ти избяга с нетипично безразличие. И колкото и думи да се отронят, те ще се спънат по пътя между мен и теб, без да успеят да достигнат до сърцето ми.
Човек е склонен да повтаря грешките си, стане ли дума за любов! Има моменти, в които времето спира заедно със сърцето! Спираш да мислиш, спираш да чуваш, спираш да виждаш. Само чувстваш!
Завинаги... Напоследък това е единствената дума, която изплува в съзнанието ми като асоциация, щом спомена неговото име... Казват, че няма нищо случайно...
На 18 май 2019 г. (събота) в 7,30 ч. излетях от летище Бургас със самолет Ербъс на авиокомпания България ерчартър. Пътуването беше перфектно и в 9.00 вече бях на летище Шьонефелд в Берлин...
Погледнах към Грейс. Две сълзи се спускаха по лицето й. Затворих кутията и я прегърнах. Прегърнах я така, както прегръщах майка си. Топла и нежна прегръдка. Такава, от каквато и двамата имахме нужда. Чух я как плаче на рамото ми. И тя като мен не е имала на кого да сподели мъката си. Болеше ме за мен и за нея. Усещах как и моите сълзи мокрят лицето ми.
Беше ранно утро и слънцето тъкмо изгряваше над билото на хълма. Лагерът на славния Александър Македонски бе разположен точно в подножието на планината, където се издигаше прочутото светилище на Дионис...
