Литература

Дози от рози и всякакви токсични смеси

Милена Пламенова 25 февруари 2021

Дози от рози и всякакви токсични смеси
Из “Дилър на рози”

 

* * *

Истински наранените жени се справят перфектно в хаоса. Ако той липсва, започват да разхвърлят царящото спокойствие, за да го “подредят” по най-объркания начин. Само така запазват баланса между илюзорното щастие и реалната заблуда.

Аз не правех изключение. Наричах това “щастие”, макар и с очи, удавени в порой от сълзи.

Да излезеш от една битка невредим струва много. Чувствах се като онези оцелели в края на филмите, които крачат продърпани и окървавени към някакъв далечен, светъл хоризонт със сетни сили. Бях същата... пристъпвах гола и сломена, носеща последната си останала шепа вяра като простреляно наметало около раменете си. Слънцето се отразяваше в уморените ми зеници и оставяше в тях отпечатъка си на нова надежда. Някъде там, в далечината щастието ми вече ме очакваше... Оставаше само да го достигна...

 

* * *

Всеки има такива катаклизми в живота си, за които го е страх да признае, колко прозорци са натрошили с ветровете в сърцето му.

 

* * *

Една амнезия би ми се отразила чудесно на здравето. Колко по-лесен живот щяхме да живеем, ако имахме способността да заряваме токсичното там, където никога не бихме го намерили.

 

* * *

Силите на подсъзнанието са толкова неразгадаеми в своите мембрани.

Стоях там пред собствената си гордост, изпъната като струна! Струна, готова всеки момент да се пръсне под напора на пръстите му и скърцащия звук на отминали ери...

 

* * *

– Мел, щастлива ли си?- попита ме той, а думите му потънаха като подводни камъни в тишината. Няколко секунди мълчание ни разделиха от най-откровения ми отговор. Стиснах зъби и през тях изрекох.

– Не съм нещастна!

 

* * *

Ей така, на инат се опитвах да прескачам себе си, докато гоня вятърни мелници. Той беше единственият човек, на когото не можех да се разсърдя завинаги, колкото и пъти да трошеше сърцето ми с тежките си думи, то винаги намираше как да се самоизгради отново в негова чест. Сигурно това е любоВ, точно така... с главно “В”, вече знаете... без правописна грешка, с много удивителни и неизвестни, с много финали, ниски стартове и препятствия на безнадеждности...

Проклет да е Виктор... или аз самата... кой от двама ни е по-виновен?

Вихрушките от въздишки и емоции не бродят само в нашите сърца, колко ли такива бяхме причинили без дори да осъзнаваме? Драскаме до кръв чужди души без капка свян, само защото сме пропуснали този момент някъде по пътя.Може би нечие съществуване също беше белязано грозно от нашето отсъствие? Виктор ми липсваше до смърт, до предели, които нямах идея, че човек беше способен да достигне. А на колко съществувания липсвах аз?

 

* * *

Едно сърце винаги разбира, кога емоционално се е изчерпало по някого.

----------------
Из “Дилър на рози”
----------------

За автора

Милена Пламенова

Милена Пламенова е родена през 1989 г. в гр. Русе. Завършва висше “Европеистика”, владее английски, немски и френски език. Живяла е в САЩ, Дания, Кипър, Шотландия и Англия. Работила е в аптеки, като моден дизайнер и модел, управител на известно русенско…

Всички текстове и книги

Коментари

Все още няма коментари. Бъдете първият, който ще се включи в разговора.

Добави коментар

Обикновен текст

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Web page addresses and email addresses turn into links automatically.
CAPTCHA
Този въпрос проверява дали сте човек и предпазва от автоматичен спам.