Когато земята заспива уморена след дългия ден замлъкват щурците, замлъква шумът на колите и спира играта на бриза солен.
Я виж, мамо, долу в селото от вчера там на мегдана се веят шатрите на цирка. Утре ще дойдат и грънчарите, кошничарите и шивачите.
На края на силите си съм, дали извървях вече своя път, има ли още трънни пътеки или вече излязох от тоз лабиринт.
Те се вплитат, потапят, направо излитат от вълните съвсем до брега Натежали от смисъл Натежали от стон...
Животът, необхватен като вятър бръмчи, свисти, лети и без крила Живот, катарзисен като театър побира се и в сричката една...
Не слушай днес как тишината В съмнения душата ти гребе Чуй как вселената потръпва За да ти подари небе.
Ако хвърля звезда във безкрая кой ще може да я улови сътворявайки в себе си рая на отново родени мечти...
Поредна година отнасяш, море! Тънки пясъчни пръсти дни последни пресяват. Декември догаря в капки восъчен стих по скали ослепели стъпки в спомен оставям.
Ако бях се родила на юни сестра, и кръвта му младежка в мен неспирно да блика, щях на лятото синьо да нося дъха и на вятъра луд да съм лика-прилика.
Повика ли ме, есенно море? Или е стон от неизбежна зима? С мъгливите си, приказни ръце, стопли ме, че душата ми изстина!
