Жега и звезди, звезди и тръни. Няма да се спи и тази вечер. Нощта разлива своя стар парфюм с примамлив аромат.
И не защото варварите ще се върнат, а защото варварите са се върнали отдавна. Аз искам да попитам президента защо седи безмълвен и оклюмал?
Живях ли наистина, или дръзко мечтаех, ще бъде ли някога възможно, или може би никога не...
Камбанен звън тревожи тишината, отекват сънни белите стени. Една сълза случайно сепва мрака и падат, падат хиляди звезди...
Облаци, облаци, облаци – перлени броеници небесни. Облаци, облаци, облаци – здрачни надежди наесен...
В тази мъгла непрогледна нелек е пътят нагоре – до сладките води на Хипокрена.
Лежа без дъх в тревата – ниско! Една ненужна вече златна топка. Но няма драми и няма писъци... Тежат крилата – жалки, мокри.
Сигурно морето тайно е разбрало, че далече жеравите вчера отлетяха, и отрано вдигна моравото си око. В гърлото му топло е заседнал пясък.
Зная – няма как сега да ме искате: По-бяла от изкусно потулена Истина! Накрай града – с неизвестен адрес. Грачите хором всичките: Слез!
Нахлу внезапно лятото в градчето и златният перчем изтръска. Разтвори смело тънката си риза, на скуката безлична сряза пъпа.
