Гласът не идваше отвън. Идваше отвъд. Той не беше шумен. Не настояваше. Не обясняваше.
Има моменти, в които не мога да кажа нищо. Не защото нямам какво, а защото всяка дума е прекалено малка за това, което душата ми иска да изрече.
Среднощен бриз косите нежно ми погалва и любовна песен тихо на ухо ми шепне, приканва ме със своите длани нежни в прегръдката му да потъна, да забравя грижи и да се отпусна.
В този ден Букет ти поднасям мамо. Букет от всичко Що съм преживяла аз до днес.
Аз се моля на хората да се смирят пред природата и да не правят война по света. Моля се, служете на вярата и бъдете на Бога добри деца.
Помолих траекторията на моя живот да ме заведе в моето време. Изписах на стената ФЕН-ШУ, Зададох въпроса на латински...
Когато земята заспива уморена след дългия ден замлъкват щурците, замлъква шумът на колите и спира играта на бриза солен.
Я виж, мамо, долу в селото от вчера там на мегдана се веят шатрите на цирка. Утре ще дойдат и грънчарите, кошничарите и шивачите.
На края на силите си съм, дали извървях вече своя път, има ли още трънни пътеки или вече излязох от тоз лабиринт.
Те се вплитат, потапят, направо излитат от вълните съвсем до брега Натежали от смисъл Натежали от стон...
