Отминава денят безразличен и отронва дъждлив благослов. Днес погребваме жълтото птиче там, до синьото, в малкия гроб.
Мисли, тежки като олово държат сърцето ми в плен. Моля се днес – разгори се отново, огънче, тлеещо в мен!
Може би не съм напълно ясен, но животът да не би да е? Че към смърт е, съм съвсем съгласен, но не знам дали е битие.
Израснахме като треви в пустиня. Е, да речем, почти без градинар се извисихме под небето синьо некастрени и диви.
Умих на майка ми нозете три дни, преди да се помине. Пророни: “Нещо не наред е, защото все ми стинат, сине!”
Защото не достигат висини, създаде профила на Хималая, оставил тялото си отстрани, за да завърже вярата с безкрая.
Разлагане на светлината или мелодия без глас привлича, ала раздвоява с очакването...
Не ми стигат вече усилия, почти никакви сили нямам да съм още стратег на Асирия или левият лакът на Брама.
Когато страстно вятърът погали бедрата ми с ръцете си въздушни и пулсът ми в неравни интервали по дланите ми любовта разпръсне...
Град на живи легенди и безсмъртни слова, дишащ в собствен магично-пленителен ритъм, романтични алеи, потопени в една синьо-алена вечност... Мога да я изпитам...
