Понякога си мисля през нощта: Каква неистова борба се води между войнствената глупост на света и бранещата мъдрост на природата!
Беше кратък – както други път – градският ми сън под селска стряха. Чувам: разприказва се дъждът и петлите дрезгаво пропяха.
Не знам каква е тази странна дарба – и видима, и не съвсем. Ала разбрах...
Там, където думите свършват, започва Домът. Не онзи с ключ и покрив, а онзи, в който душата се прибира, без да пита.
Тя стоеше на прага на деня. Пред нея – светът, какъвто би могъл да бъде. И не каза нищо. Нито реч, нито лозунг, нито клетва. Само замълча...
Гласът не идваше отвън. Идваше отвъд. Той не беше шумен. Не настояваше. Не обясняваше.
Има моменти, в които не мога да кажа нищо. Не защото нямам какво, а защото всяка дума е прекалено малка за това, което душата ми иска да изрече.
Среднощен бриз косите нежно ми погалва и любовна песен тихо на ухо ми шепне, приканва ме със своите длани нежни в прегръдката му да потъна, да забравя грижи и да се отпусна.
В този ден Букет ти поднасям мамо. Букет от всичко Що съм преживяла аз до днес.
Аз се моля на хората да се смирят пред природата и да не правят война по света. Моля се, служете на вярата и бъдете на Бога добри деца.
