Помни: ти си това, което се лее, което не успява да се изрече, което пипнешком се търси...
В този празничен ден покоят също е празник на живота, и чувствам спокойно...
Ние сме пластична материя която се адаптира към различните хронологии, към степените светлина...
Просто стой тук, опитай се да се събудиш, ако е възможно, и ако не, няма значение, спи на брега на твоите петдесет и пет години,
Една жена... Желае те безумно... Лекува те с Душа и със Сърце... Със мисъл те докосва нежно... И иска да е в твоите ръце...
Ще те прегърна нежно във съня... И тиха ще съм. Знаеш колко ми е трудно... Аз все бърборя хиляди неща... Дори когато спя... Искам те безумно...
Нямо кино, картина поредна... Ден намусен, утро в мъгла... Силует без лице и без име... Две ръце и една тишина...
Не искам да усещам, но усещам... И мамка му! Така боли... Опитвам се, да си втълпя, че грешно... Душата ми във тишина кърви...
От село съм. Там – много отдалече. От Орешник съм, свито под Сакар. А дядо ми във детството ми рече: Осланяй се на своя си дувар!
Аз не съм градинарят на Господ. Не поливам библейски цветя. И вратите на Рая – залостени ще намеря, щом грабне ме тя – тази, с черната роба, с косата.
