Когато спра пред тези същества и се опитвам да им вляза в кожата, на брега пред пяната, в която се къпят, да стана като тях, да ми се удължи врата...
Есента горчиво подрежда своите координати, към които е прикрепен градът, преуморен от горещите летни дни и бурните нощи, необятна мрежа – подобна на нежна паяжина...
Когато водата оплоди езика, езикът роди едновременно: бунар, извор, геран, кладенец, студенец и гейзер, а на земята потекоха потоци и реки...
Хищни емоции се протягат напред и гладни, и жадни, и ненаситни. В лава клокочат, блестят в тъмен лед и нито за миг не утихват.
Черни пеперуди се изплъзват в натежалото небе и падат, падат, падат като камъни отчупени от кула...
Разпадаме се в сенките на слънцето. Изтляваме с последните му пламъци. Пада тишината с мрака. Стъмва се. За изгреви е рано. Твърде рано е.
По пътища неведоми поех да търся нежната си половина; години в мрак се лутах без успех, докато юношеството ми мина.
Разхождаме се ний... Денят преваля. Залязва бавно слънцето зад нас, от хоризонта го дели копраля – остава му най-малко още час.
Понякога самият аз се питам, как бракът ни докрая устоя и всеки път във послеслов отчитам, не всичко бе късмет и по съдба.
Старице мила, бурята утихна. Ела да се разходим до брега! През облака небето се усмихна и слънцето отново заблестя.
