Друмници

Друмници

Не ще да крее в тъмницата пак!
Гръб подпряла в рушащ се зид,
че ридае земята й, търсеща как,
да изправи народ от немотия превит...
Да върне друмника, изгубен далеч.
От где тръгнал е да го подсети,
че майка оставил е под стряха за веч,
за шепицата чужди монети.
Че баща му до дръвника, все така,
поглежда към пътя и пита небето:
– Ще се върнат ли нявга тези деца?
Очи да ги видат, жив съм догдето...
А синевата жално, с обич ги милва
белобрадите-свещици гаснещи в самота.
Да даде им надежда, тя е безсилна
и как да запълни, таз празнота?!
Утихва и спомена за онази глъчка,
из прашните калдъръми –
живот из ведро!
Деца рисуваха земята с пръчка
и един с друг живяха в едно.
Опустяват ден, подир ден селата,
не дочакаха и старци, светлинка да видат...
А България все чака си у дома чедата,
че далеко са, но в сърце си нея свидат!