Морска приказка

Морска приказка

Сутрешна мъгла се стели
по заспалото море.
Призрачна дъга оплита
плесенясало небе.

Пясъкът – лениво-влажен,
пълен с тайни и мечти,
раковини – раковини,
в тях морето се стаи.

Но избухва сутрин слънце –
мощен, ален, кървав сбор.
По вълните, над водите
злато лее кръгозор.

Вечер тихо ще нахлуе
в сиво-черните пана
и морето те приканва –
жадна тръпнеща жена :

„Погали ме ! Целуни ме ! 
Нежно синьо кадифе. 
Необятно. Вечно. Златно.
Аз съм ! Твоето море.”

„Окови ме ! Прегърни ме !
Влей се в мене изведнъж.
В брак свещен, невероятен
сляхме се – внезапен дъжд !

И ще бъдем ! Ще пребъдем...
Вярна аз и силен ти.
И дори и отдалеко
раковината шепти,

че небето и морето
в хоризонта ще сплетат,
две сърца, коси и длани
за да ни проправят път.

Към пастира на живота,
който с лира ни зове - 
да запалим небосклона
раждайки едно дете...

А светкавицата шумна
ще напише послеслов –
те живяха на небето.
За да ни дарят любов...

Мила моя, не пропускам
да докажа всеки ден,
че си моето кокиче
преродило се във мен.

И в съня си те целувам !
Рицар светъл във ръжта.
Цветнобял и вечно влюбен –
с тебе... Надживял смъртта.

А земята и небето
пак дори след нощен мрак
ще изгреят над морето
с бляскав и тържествен брак...