В модерни времена живеем, говорим на плейбек или си “чатим” с изкуствен интелект Чуждици, паразитни думи речта ни цапат, смисъл махат.
В капан на мисли, страхове денят забързано минава, но мръкне ли и почне ли Луната между звездите да снове, нощта не ми прощава...
Без думи говорим, много мълчим... Не споделяме как се чувстваме дали радваме се, дали ни боли...
Тази нощ те чакам под звездите, облечена в рокля от сатен. Хайде, ела в света на мечтите. Поеми ръката ми и танцувай с мен.
Знаеш ли колко пъти съм заспивала със сълзи в очите, но на сутринта събуждала съм се с усмивка пак. Готова с нови сили да се боря, да сбъдвам мечтите, въпреки всички, които услужливо подлагали са ми крак.
Слънцето винаги ще носи твоето име. И всяка една звезда на небето. Ще блести и приканва: “Достигни ме!”, оглеждайки се, влюбена, в морето.
Колко пъти захвърли любовта ми? Гневен на себе си, грижовно я прибра. А въпреки нанесените му незаличими рани, сърцето мое пак теб избра.
Да намразя теб, значи себе си да мразя. Знай, не бих могла! Въпреки раните, в сърцето си продължавам да те пазя, защото ти и аз сме една душа!
Ален мак с цветчета като капки кръв, отронили се някъде от дъното, на някакво сърце отдавна уморено да прелива, да се пръсва...
Свещи догарят, разтича се восъкът, в пламък танцува неясно видение. Над тях синкав дим се извива и носи се и се разтваря с прозирно трептение.
