Ще те настигна – чакай ме отвън. Ще ме опари твойта длан гореща, ще се стопи последния недосънуван сън, ще се изгубят спомени и срещи.
Студено. Пусто. Неуютно. И не от вчера на голия площад врабците зъзнат – сред грозота, бездомно скупчени.
Ако след дълъг път платното е прогнило и хищна буря засмуква мощно такелажа, ще търся Сириус дори в бездънни нощи и като Феб в изгряващ лъч ще се разкажа.
Навярно е заспало нейде слънцето. В хралупа ветровете са се скрили. Източва мършав гръб лъжата. Израства яростно, събира сили.
Додето кротко на хълма пуст узрявах и сладост пълнеше утробата ми златна, сезоните търкаляха се плодоносни, набъбна кожата и дрехата ми стана тясна.
Ще те рисувам – не с графитен молив, а с пръсти и сълзи по моето тяло. Ще съзерцавам дълго твоя образ – не себе си, а теб ще виждам в огледалото.
Ще бъда тъжна. Като счупен молив, недонаписал своята поема. И като птица, скрила своя порив за полет, под крилото си ранено.
Не искам красивите ти обещания, планове за нас и вричания в любов. Искам само нежните ти очертания да ми вдъхнат чувство за живот.
Всяка вечер поглеждах към морето и тихо твойто име му шептях. И то ме носеше някъде там, където ръцете твои в своите държах...
Навън чадърите са много. Летен дъжд по тях се стича. Моят поглед тебе ли повика, усмихнато и хубаво момиче?
