Измориха се старите. Оставиха сабите. Ние поехме караула на времето.
По периферията сме – хванете се за нещо, ако можете!
Виж! Натежал е класът! Ще има и жътва, и сити. За път – за всякакъв път, ще месят хляба жените.
Варвари, какво ли ще ми вземете? Аз вече съм в номад превърнат! Кракът ми стъпил е във стремето, а конят ми е здрав и пъргав!
Пръстта не ще да се надигне с воя на тези, закопани преди нас. Мъртви са!
Още като юнга, схванах сам, някак, незнайно как: че не всички къщи имат дворове и не всички кораби свои пристанища...
Защото, докато все още плавахме в праокеана най-важното беше, само, плаването да е озарено от Слънцето, Красота и Смисъл...
Лежа в люлката, сред тази крайморска околност на която, някога би могъл да заприлича и раят.
Годините нямат значение, когато душата е млада. Различен не е престъпление – не ще те изгарят на клада.
Възможна ли си или си химера? Ти пепел ли си или пък пожар? Дали ще мога аз да те намеря или ще бъдеш тъй бленуван дар?
