Войници
Отдавна знам, че в мен живеят двама до крайност борбени войници. Враждата помежду им е голяма и до консенсус никога не стигат.
Ревюта, интервюта, анализи и нова българска литература — гласовете около издателство „Либра Скорп“.
Отдавна знам, че в мен живеят двама до крайност борбени войници. Враждата помежду им е голяма и до консенсус никога не стигат.
Светът в съня, с образи от ежедневието, отлюспени от него и вмъкнати в нас, в затъмнените дълбоки ареали, извиква онези искри, които могат на прескок да преминат лесно...
Естествено, имаше знаци по дългия път към себе си: вир с нечиста вода, от която жадният не смее да пие...
Когато спра пред тези същества и се опитвам да им вляза в кожата, на брега пред пяната, в която се къпят, да стана като тях, да ми се удължи врата...
Есента горчиво подрежда своите координати, към които е прикрепен градът, преуморен от горещите летни дни и бурните нощи, необятна мрежа – подобна на нежна паяжина...
Когато водата оплоди езика, езикът роди едновременно: бунар, извор, геран, кладенец, студенец и гейзер, а на земята потекоха потоци и реки...
Хищни емоции се протягат напред и гладни, и жадни, и ненаситни. В лава клокочат, блестят в тъмен лед и нито за миг не утихват.
Черни пеперуди се изплъзват в натежалото небе и падат, падат, падат като камъни отчупени от кула...
Разпадаме се в сенките на слънцето. Изтляваме с последните му пламъци. Пада тишината с мрака. Стъмва се. За изгреви е рано. Твърде рано е.
По пътища неведоми поех да търся нежната си половина; години в мрак се лутах без успех, докато юношеството ми мина.
Разхождаме се ний... Денят преваля. Залязва бавно слънцето зад нас, от хоризонта го дели копраля – остава му най-малко още час.
Понякога самият аз се питам, как бракът ни докрая устоя и всеки път във послеслов отчитам, не всичко бе късмет и по съдба.