Денят целуна нощните прозорци и с хладни длани мрака им изтри. Вратите заговориха хрипливо троснато на всекидневния си свой език.
Животът ни е просто изречение, написано от вятър върху морски пясък. И за вълната няма никакво значение дали е нежен знак, от слънчев лъч отблясък...
Влиза сякаш пролетта с нежен образ на жена. В погледи се спъва тя, но защо ли е сама?
Оплешивя брегът. На старец грохнал заприлича и само вятър непокорен по гръдта му топла тича!
Боже мой, какво ми става?! Уж съм канара корава... Разпуках шевовете здраво. Не ми е ясно, а мъгляво!
В този свят голям, в това забързано време да останеш сам и съвсем непотребен...
Пътуването към очите на Бога невинаги има пространствена форма. Понякога Бог ме гледа с очите на паяк...
Нощта е плисък... Синя е мъглата. Стихът ще е гребло, крило и рало, преди да превъзмогне далнината на пътя от Чирпан до Анхиало.
То е матова светлинка, от вселените сътворена. То е алената река на прерязаната ми вена.
Напред животът ми върви. Назад изгубена оставам аз.
