Облаци, облаци, облаци – перлени броеници небесни. Облаци, облаци, облаци – здрачни надежди наесен...
В тази мъгла непрогледна нелек е пътят нагоре – до сладките води на Хипокрена.
Лежа без дъх в тревата – ниско! Една ненужна вече златна топка. Но няма драми и няма писъци... Тежат крилата – жалки, мокри.
Сигурно морето тайно е разбрало, че далече жеравите вчера отлетяха, и отрано вдигна моравото си око. В гърлото му топло е заседнал пясък.
Зная – няма как сега да ме искате: По-бяла от изкусно потулена Истина! Накрай града – с неизвестен адрес. Грачите хором всичките: Слез!
Нахлу внезапно лятото в градчето и златният перчем изтръска. Разтвори смело тънката си риза, на скуката безлична сряза пъпа.
Планетарен студ. Космическа зима. Сред въглени тлее щурецът. До скелет оголена, зъзне стената. Над урвата висва орел обречен.
Премръзнал град. Редовни влакове. Квартали с горестни бои. Човекът нищо не очаква. А нещо все пак предстои.
Сама съм, ничие присъствие не е оставило следа във паметта ми.
Колко много театър в живота ми. Колко много измислени роли!
