По-ярко свети от самото Слънце фенерът ти запален посред ден... И той е взрян във мен като самото Слънце.
Когато спре магията на залеза и кестените си поемат дъх от лятната умора... ти ще дойдеш ли при мене?
Ансария, Дамаск, Латикия, Алепо и Палмира... Пътят на коприната – оазиси и бедуини, древни тайни, Соломон... Наложена война в печална Сирия.
Удавени мечти по слепи улици душата ми насън кръстосват. В омълнени дървета – мъртви гургулици. Опърлените им сърца крилата не докосват. И ветрове, обесени по мачтите на кораби,
Птица съм, макар сега крила да нямам. Земята е огромна болница, в която се лекувам...
Вдън небето на върха на езика крия свои рими. Недокоснати...
Крайна простота която няма. Там на изток екзотично време.
В пристанище далечно сънуваш псалми, кантилени. Това са спомени, внезапно връхлетели.
Трябва да си проправиш път като след литания да излезеш от кръга на противоречиви желания...
Безтегловна тежест в танца на листата пепелище-тяло пътища безпътни влезли в кръговрата чезнат разпиляно...
