Превърнат ли ни в сънища моретата и ако без тях не може да те има – далечни ще са волните безбрежия, които няма никога да видя...
Остана любовта ми във Лефкада от моста на въздишките да чака отново да се върна – да си върна пречистена след гмуркане душата...
Сеизмографи прислушват земята: чувствителни – трептят, бележат, измерват земетръсите – близки, далечни...
Нощ студена, безлунна. Нощ на угаснали свещи и на изгубени сънища. Нощ като нож, хлътнал до кокал.
Траурен марш на църковна служба, навява спомен за далечна и скорошна дружба. На война света разярен завари, майката земя погълна двамата другари.
Като тиха стъпка се появява, без да я очакваш и ни взима ни дава, ни по малко, ни по много нито да си някой друг в друго.
Все бърза, все казва че няма време виждаш го, като че душата му нещо тихо дреме. Все търси тази пуста тишина, седи сам, а в очите се чете само добрина.
В тази лятна нощ се посипват жадни звездици, вратата на премълчаното леко се открехна. Пълзи в неизвестна посока, една дълго отлагана сълза.
Тихи, замислени звезди, къде ли се дянаха моите детски мечти. Дълбоко заровени в калта...
Любовта се появи като вятър – влезе през един отворен прозорец, разхвърля всички листа. Всичко тъй подредено беше, но всичко разпиля.
