Цветовете на яркото лято изгряха над света хармонично. Разпръснаха късчета злато, изпратени от слънцето лично.
Ден плажен. Прегръдки на влюбени. Светва пръстен. След него – поглед. Като мече до картичка – плюшено ще гали споменът с южен полъх.
Боса в тревата да тича... Туй бе любовта сутринта! Следобяд я видях да пресича. Вече липсваше... О, чудо – спря!
Тъй крехка, нежна... обич носиш, но търсиш други светове, където влюбена безмерно да даряваш свидни часове...
Ще се срещнем незнайно колко пъти още. Ще се погледнем, макар ограбени от Бъдеще.
Когато се изгубя в теб... Там е моят път напред... Недоразгадан като море в безкрая... Но и силен! Потапям се... И съм в Рая!
И какво, че те няма сега – аз знам, че ти не си минало. Обеща с питащ поглед “кога” – ще имаме бъдеще литнало...
Не синьото на твоите очи, а начина, по който гледаш ти пред мен простира синева, в която виждам свобода.
Достатъчна е само една моя мисъл за нещо свързано със твоя лик – усещам сякаш, че писмо си ми написал, а до мен не стига неговия плик.
В очите ти спеше Луната, а в моите светеше Слънце. Заслепявах те аз – свободата, ти искаше съня да се сбъдне.
