В такава нощ и лудите заспиват. Слънце ли, луна ли ми танцува. В небето само виждам звездите как умират. Време за любов или сбогуване.
Косите й изгряваха в Египет, зелени перли мигаха край палмите на Барбадос, небрежни устни с цигарета безпаметно димяха в Сулавеси...
Аз идвам от места прекрасни, които още не познавам. Отивам там, където никога не съм и бил.
Стая с пепелник и телефон. Отвън звездите палят кръст над Тропика. Очакване за звън и зов за обич, избягала с вратите нощем.
Жега и звезди, звезди и тръни. Няма да се спи и тази вечер. Нощта разлива своя стар парфюм с примамлив аромат.
И не защото варварите ще се върнат, а защото варварите са се върнали отдавна. Аз искам да попитам президента защо седи безмълвен и оклюмал?
Живях ли наистина, или дръзко мечтаех, ще бъде ли някога възможно, или може би никога не...
Камбанен звън тревожи тишината, отекват сънни белите стени. Една сълза случайно сепва мрака и падат, падат хиляди звезди...
Облаци, облаци, облаци – перлени броеници небесни. Облаци, облаци, облаци – здрачни надежди наесен...
В тази мъгла непрогледна нелек е пътят нагоре – до сладките води на Хипокрена.
