По раменете му приведени...

По раменете му приведени разбрах,
че самотата никога заникъде не бърза.
Косите му – навята пряспа сняг.
През рамото – живот на възли.

Залитнаха очите ми – едва ги спрях –
да го догонят, както някога – до ъгъла.
В ден като този съм средновековен грях.
И си повтарям, че Земята не е кръгла.