Вея косите, пламък очи изпълва. Танцуват дните, сенки крият, изхвърлят солта в ритъм вълните.
Все по-тъжна, все по-сама... Колкото повече с теб съм сега...
Бял лист, а върху му мисъл, душа – туй е свобода!
Реални и не пътуват облаците... Като сънища.
Каквото и да става, ще се справя! Знам – всичко, може да се случи... Колкото и да е трудно, ще успея! Животът все ще ме научи...
Само погледът й е достатъчен, за да тръгнеш към нея. Само очите ти й стигат, за да раздвижиш сърцето й.
Много малко хора знаят отговора на този въпрос. Любовта не е просто харесване, възпитание или любезност.
Вятърът е притихнал – като тишина след екстаз. Младостта е желание – като несбъднат сън.
Бавно, бавно, нежно и плавно откъде и как долетя... листенце мъничко, цветно, омайно – “сбогом” взе си със есента.
Несбъднати мечти в морска сол превърнати... Куцукащи съдби с котви прегърнати...
