Днес казах ли ти колко те обичам? Разбуждам се, а ти си мойта първа мисъл. Пробужда се дълбоката ми нежност и обещава денят да е ефирен.
Напълно безцелно се шляя, неуместно цветно петно, сивия въздух изпълва се в топлия следобед с любов.
Нарисувай ми вятър, майски ягодов дъх, вместо мак във полето цветен полъх бъди.
Най-дългите дни от годината прииждат с горещи целувки, прегръща ме трепетно вятърът, докосва тихо с галещи пръсти.
Като житен клас, от поникването му през цъфтежа до жътвата, душата се усмихва на слънцето и на небето.
Като лозови капки погали лицето ми твоят поглед. А говорихме, между другото, за времето...
От дъното на сандъка изваждам накитите, останали от баба ми и пазени за хорото, увити в кърпа – върху сърмения елек...
Помислих че е вятърът, а то си бил ти – набързо притичал, без да се озърнеш назад.
Има едно дърво пред моята къща, под което обичайно ти пиша, когато потегля нанякъде или се връщам.
Завий ме с онзи божествен кръгозор в Тоскана, над водите на Арно, докато се изгубва бледият месец като болна жена от погледа на Църнянски!
