Писмо до Анна Ахматова

Писмо до Анна Ахматова

Космическо разстояние от два метра дели ни

от самите себе си.

Ужасени думи на нежност покълват от време на време
в смаляващата се реалност и автоматичния
дигитален живот. Сред войни, глад и пандемии,

вирусни или на нелюбов. Процепи вакуум

в чувството. Самоизтриваща се памет. Сили, изтръгващи
аортата на времената. Автоимунни
торнадо. Стени, маски, оръжия, смърт

срещу ближното и обичното, срещу това, от което се възхищаваш.

Скоропреходни форми, представи, създания, атоми,
хора. Свят зашеметен,
във времевия кристал. Действителността закрита. Закрита.

Не мога вече до никого да се доближа и да му прошепна в ухото:
– А можете ли да опишете това?

Не може никой до мен да се доближи, очи в очи да ме попита:
– Би ли се осмелила?

Плъзга се по лицето на Вселената
сълза с формата на звезда. Гледам се в очите

и си шепна на ухото:

– Можеш ли ти да опишеш това?

Непоклатим си остава родният Содом.