Органичният живот
Органичният живот изглежда е нещо като крайното напрежение на материята, непосилното й очакване на проблясъка, който е тук и не идва никога.
Ревюта, интервюта, анализи и нова българска литература — гласовете около издателство „Либра Скорп“.
Органичният живот изглежда е нещо като крайното напрежение на материята, непосилното й очакване на проблясъка, който е тук и не идва никога.
Не умея да изразя може би, равностоенето, ни стъписването, ни отчуждението. В оранжерията времето зашеметява персонала и производството. Жива да продължава дори за тревата не е лесна работа...
Бях тук, с непознатото пренебрегвано, поглед впримчен в хоризонта хамелеон и неясния израз на далечни минало, настояще, бъдеще...
И е толкова тихо в градината, устни Юдови, чувам, да никнат. Всички други кумири са сринати. Боже мой, позволи, да съм никой.
Защо ли ме повика този град с три паметника в парка и бирария, където много чувства проиграх, нахален и безумен като варварин.
Представите за мир са бегли, какво ли още те гнети: уж думи на каишка теглиш, но все от тях си воден ти.
Седемнайсетгодишен, с акне и без музи на щат, помня: мернах Пегас във изящната рамка на здрача: цял, изправен на задни крака, да захвърля назад затлъстелите доста, от страшния преход, ездачи.
Отстрелян като див глиган замижва моят ден и зная ще хлътна, клан и недоклан, в една неподредена стая.
Сбогувай се с морето. И със навика да храниш неуморните си мисли с притихналите слънчеви разпятия и гъгнещите арии на вятъра...
По всички пътища околовръст снегът е само зрителна измама... Пълзи денят край мен, ужасно къс, досущ като усмивката на мама.
Не говори за зимата с ненавист и чужди грехове не й приписвай. Снегът е ангел. Той ще те избави от мрака на внезапните ти мисли.
Коя лечебна песен да запея, болна ми Българийо, какъв курбан да дам на боговете, за да оцелееш...