Под розова дрешка скрито тихо сърчицето ти диша. На дланта ти човешка свито гали румена бузка... и пиша...
Колко си сладка... И колко малка! Аз съм щастлива жена. И ярка. Но не съм безгрижна като теб. Ти търсиш в небето самолет номер пет.
Когато нежността се ражда и искам дълго да я гледам, отивам в стаята ти – с жажда и очи от тебе не отделям.
Понякога ми се залита, залита ми се в чужди, топли мечти, понякога сърцето ми търси да се преплита, търси нечии дълбоки очи.
Почваш да пишеш, на всяка, у която остана за вечер, на всяка, която ти даде своята неделя. Но те са толкова много...
И Часовникът никога не заработва, никога не чувам пак тик-так. Но усещам слънцето по кожата си и виждам пясъка в стъклото...
Тихата стая се разсънила в мрака, бавно изскърцала плаха врата. Сънен будилник смутено затракал забравен рефрен изпод прахта.
Събери ми любов – от седефена ласка и мънистена нежност върху златната нишка на залеза нов.
Просрочи с двеста години момента. Много дълго сили събираше. Претегляше печеливш ли ще е процента, а тя, силата, от тебе извираше.
Мина времето, в което клоун бях, сега клоунът свали маската. Усмивка красива да нарисувам не успях, избрах сивотата пред ласката.
