Страхувам се, че някой ден и аз ще остарея. А ти едничка ще си с мен по тихата алея.
Встрани от Рая, до себе си по-близо, създаде Господ нов Едем – насели го с души, подобни нему.
Неудържими, галопиращи коне, под бели облаци развели буйни гриви, като пегас разперили криле, усещат всекичасно, че са живи, живи...
Нервите са опнати до скъсване. Сякаш че са тетива на лък, смъртоносно целещ мислите. Времето изправи безпощадно...
Денят целуна нощните прозорци и с хладни длани мрака им изтри. Вратите заговориха хрипливо троснато на всекидневния си свой език.
Животът ни е просто изречение, написано от вятър върху морски пясък. И за вълната няма никакво значение дали е нежен знак, от слънчев лъч отблясък...
Влиза сякаш пролетта с нежен образ на жена. В погледи се спъва тя, но защо ли е сама?
Оплешивя брегът. На старец грохнал заприлича и само вятър непокорен по гръдта му топла тича!
Боже мой, какво ми става?! Уж съм канара корава... Разпуках шевовете здраво. Не ми е ясно, а мъгляво!
В този свят голям, в това забързано време да останеш сам и съвсем непотребен...
