Разхождаме се ний... Денят преваля. Залязва бавно слънцето зад нас, от хоризонта го дели копраля – остава му най-малко още час.
Понякога самият аз се питам, как бракът ни докрая устоя и всеки път във послеслов отчитам, не всичко бе късмет и по съдба.
Старице мила, бурята утихна. Ела да се разходим до брега! През облака небето се усмихна и слънцето отново заблестя.
Да беше предпочела някой друг в кръга край нас неверен и лъжовен, дали би бил по-предан, по-грижовен, и по-добър от мен като съпруг.
Дрипава е моята родина – с мършава снага, с очи кахърни... Но това съвсем не е причина аз от нея днес да се отвърна.
Тоя свят прекалява със шегите си плоски: грубияни те учат на красиви обноски, мъжество ти преливат импотентни влечуги, тържествуват безличия с твойте лични заслуги.
Понякога захвърлям своя кръст, превит надве от грижи и умора. Но се изправям тутакси в цял ръст, защото мама бди за мен отгоре.
Страхливците са там отзад – те ще живеят сто години... А ти си в бомбения ад с присъда ясна – да загинеш.
Там горе – лешояд кръжи... Там долу – червеят причаква те...
Страхувам се, че някой ден и аз ще остарея. А ти едничка ще си с мен по тихата алея.
