Поезия

Тътне небето. Отново разперват
тъмни кошмари криле от метал.
Снарядът се врязва в земята, където
асфалтът е спукан, а дъжд от напалм
отмива прахта и поглъща срама й...

Мечтая да съм лудата във парка,
която брули клоните след дъжд,
и в най-измислената чаша от камбанка
да сипвам вино за поредния си мъж.

Познавам морета,
които тежат върху дъното.
Животът във тях е прелял и ги пие отвътре.
В душите им хората хвърлят боклука си пътьом
и вадят храна от недрата на тяхната същност.

Понякога съм сложна като амфора,
в която сипват мека медовина.
Отвън по мен рисували са хора.
До ръбовете стигнаха малцина.