В този свят голям, в това забързано време да останеш сам и съвсем непотребен...
Пътуването към очите на Бога невинаги има пространствена форма. Понякога Бог ме гледа с очите на паяк...
Нощта е плисък... Синя е мъглата. Стихът ще е гребло, крило и рало, преди да превъзмогне далнината на пътя от Чирпан до Анхиало.
То е матова светлинка, от вселените сътворена. То е алената река на прерязаната ми вена.
Напред животът ми върви. Назад изгубена оставам аз.
И истината е такава – в моменти разни всеки сам остава да бута камъка напред
В душата ми е вече някак тясно. Сама със себе си не мога да се разбера.
Не ще забравя – така ще бъде безопасно. Не ще повторя старите си грешки.
Днес сме нужни – утре ненужни. Като похабени вещи с изтекъл срок на годност.
Не вярвах, че мечтите имат формата на хора...
