Всяка нощ е тъй е безкрайна. В пуста вечер аз се лутам с надежда да намеря мъничка звезда сияйна. И поезията започва пак да губи своя смисъл...
В мрака тя не гасне, блести като звезда, но седи си там сама. Виждаме я всички, да.
Знаеш ли какво е да не можеш да крещиш, когато вътрешно като пожар неспирен за пореден път гориш?
Вървя сама по пътя си безкраен, по празни улици се скитам, но светлина в тунела няма или просто аз не виждам.
Животът е един прекрасен дълъг ден, но защо да го живея, като само спомен ще остане тук от мен? Днес съм тук, а утре – не...
Просто ми писна да трая това! Скръб, унижение, мъка, лъжа. Писна ми да слушам за “великите хора”, които сякаш са ни обзели така, че да властват над света...
Очи отворих в тази долина, привлечена от светлата пътека, но зимата е време за война, дори когато бяла е; и мека.
Дъщеря ми рисуваше есен в гора – Сухи листи, дъждовни клонаци, По земята нападали птичи пера – На отминали полети знаци.
Век цивилизован, бързи писти. Полет с вертолет над Игуасу. Друм окалян. Зяпащи туристи. (Пак ли преживявам deja vu?)
Нагоре, нагоре, нагоре, където кондори гнездят, където небето отколе свещени руини крепят...
