Слънцето винаги ще носи твоето име. И всяка една звезда на небето. Ще блести и приканва: “Достигни ме!”, оглеждайки се, влюбена, в морето.
Колко пъти захвърли любовта ми? Гневен на себе си, грижовно я прибра. А въпреки нанесените му незаличими рани, сърцето мое пак теб избра.
Да намразя теб, значи себе си да мразя. Знай, не бих могла! Въпреки раните, в сърцето си продължавам да те пазя, защото ти и аз сме една душа!
Ален мак с цветчета като капки кръв, отронили се някъде от дъното, на някакво сърце отдавна уморено да прелива, да се пръсва...
Свещи догарят, разтича се восъкът, в пламък танцува неясно видение. Над тях синкав дим се извива и носи се и се разтваря с прозирно трептение.
Медът прегърнал восъчните пити, златистокехлибарен свети сладък, откраднат миг наслада от пчелите, зад гладкото стъкло блестящо хванат.
Думите пропадат по спирала и вечно се въртят едни и същи. Капят като крушата презряла, която все така расте пред вкъщи.
Има такива мъже – обръщат с хастара нагоре дрехата ти по мярка...
Στήριξη μου μεγάλη και μαγική Που σε έψαχνα κοντά μου μιά ζωή Αλλού σε αναζητούσα – εικόνα θλιβερή Στο πλευρό μου είσαι – είμαι αισθηματικά τυφλή
“В полите на Витоша” е коленичил градът, който все “расте, но не старее”. Над него, в зеленото, аз заприличвам на планината и ведите в нея.
