Невеста на морето

Невеста на морето

Стоя пред теб море,
а ти ме молиш... да ме нарисуваш.
В зелено искаш ти,
а аз – във цвят“небе“.
Започваш от краката ми...
Четка ти е буйната вълна.
Плахо тръгват стъпалата ми,
мокри от солената вода.
По тънкия ми глезен се изкачваш.
Милваш ли, рисуваш ли, не знам...
В миг бедрата ми докосваш –
извайваш щрихите без свян.
По тънката ми талия увиваш
лъчи от залез разпилян.
С размах косите ми повдигаш
и в гърдите с поглед взрян
бавно с четка ги заобляш,
(от желание солено обладан),
като луни в пазвата захождат...
Изсъхна четката от свян.
В пурпурния залез я потапяш,
загърнал спящата вода.
С нежност устните изписваш
като розов облак в синева.
На лицето ми се спираш дълго –
трябваше да го измиеш от солта,
дето плачещия вятър ми остави
сълзите си... до сутринта...
После и очите нарисува.
Цвят за тях дъгата ти донесе
(няма как да нарисуваш пролет
с багрите на тъжна есен)
Дълго ги рисува...
заприличаха на птици.
И крила им даде – витите ми вежди.
Сякаш искаха да литнат двете,
предусетили ревнивата ти нежност.
И влюби се във мен, море.
В косите ми като на фея –
мокри, с бяла пяна вместо цвете,
разпилени по водата като нея...
С пръстен от седеф на мида
да съм твоя пожела ме!
В морска вярност ми се врече.
В танц любовен залюля ме.
В тюркоазна рокля ме облече.
Бисери в косите ми заплете...
И обгърната с воал от пяна
в морското си царство ме отнесе.