Сама, като лодка с ръждясала котва ме люшкат водите сиво оловни.
За мен морето е бъдеща локва. За вас е курорт и летни купони...
Но ето; сезонът изгубил е битка, какво да се прави – природен закон и
небитието го тегли с черната дрика без почести и салюти топовни.
Родно небе, искрометни звезди над старата къща.
Към натежала лоза вятър плува скришом по гръб,
а Луната ме пита: Тини, пак ли на сън се завръщаш?
Не – отговарям й аз – този сън е реален – без скръб!
... и преди да се усмихне трънестият нар,
тя стъпваше по покрива на забравения склад.
зимата да прихне – все без господар
се носи в нощта като йонийски лад.
... а Пегасът мой пръхти, земята рие със копито.
Но, ти... не го съди! Не, не е от конете тихи!
Галопира все напред. Нравът му е лют, и
когато най е блед – пред конете бити,
последни сили впряга – стига пръв Всемира.
България – дете на Слънцето и Светлината!
Земя от Рая! На Бог въздишката в сърцето си стаила.
Попила в себе си от всичко най-прекрасно!
Води – събрани от сълзите на кристали!
