Не искам да усещам, но усещам... И мамка му! Така боли... Опитвам се, да си втълпя, че грешно... Душата ми във тишина кърви...
От село съм. Там – много отдалече. От Орешник съм, свито под Сакар. А дядо ми във детството ми рече: Осланяй се на своя си дувар!
Аз не съм градинарят на Господ. Не поливам библейски цветя. И вратите на Рая – залостени ще намеря, щом грабне ме тя – тази, с черната роба, с косата.
Тихо скитам из село с уморени нозе, с изподраскано чело. Тъй сънят ми ме взе и отведе ме в къщи, във един топъл свят. После тихо завръща колелото назад.
Плете си паяжини времето и трупа залъгалки. Остава в него само семето на истините малки.
Наточи ми от виното, мамо! Напълни остарялата бъклица!
Когато светът се задъхва от ярост, раздираща бясно земната гръд, когато човешкият род подивял е и се лута по пътя – без път...
Как и кога в душата-море – се заражда мъртво вълнение. което невидимо в мене гребе и отвътре без шум ме превзема?
Когато е истински плугът, с който словесната нива ореш, а съвестта е блудница глуха, изгорена в световната пещ, ти засей стиха си изстрадан...
От детството идваш и към него се връщаш – нали е първата, най-старата къща, с най-ароматното, неувяхнало цвете от родния букет на мигове светли.
