Тя стоеше на прага на деня. Пред нея – светът, какъвто би могъл да бъде. И не каза нищо. Нито реч, нито лозунг, нито клетва. Само замълча...
Гласът не идваше отвън. Идваше отвъд. Той не беше шумен. Не настояваше. Не обясняваше.
Има моменти, в които не мога да кажа нищо. Не защото нямам какво, а защото всяка дума е прекалено малка за това, което душата ми иска да изрече.
Среднощен бриз косите нежно ми погалва и любовна песен тихо на ухо ми шепне, приканва ме със своите длани нежни в прегръдката му да потъна, да забравя грижи и да се отпусна.
В този ден Букет ти поднасям мамо. Букет от всичко Що съм преживяла аз до днес.
Аз се моля на хората да се смирят пред природата и да не правят война по света. Моля се, служете на вярата и бъдете на Бога добри деца.
Помолих траекторията на моя живот да ме заведе в моето време. Изписах на стената ФЕН-ШУ, Зададох въпроса на латински...
Когато земята заспива уморена след дългия ден замлъкват щурците, замлъква шумът на колите и спира играта на бриза солен.
Я виж, мамо, долу в селото от вчера там на мегдана се веят шатрите на цирка. Утре ще дойдат и грънчарите, кошничарите и шивачите.
На края на силите си съм, дали извървях вече своя път, има ли още трънни пътеки или вече излязох от тоз лабиринт.
