Понякога сънувам, че съм птица и се завръщам в родната земя. Прегръщам моята сестрица – букет от здраве да й подаря.
В мъгла от заблуди светът е обвит и облаци плачат с ранени сълзи. Там някъде в булото скрит вселенският грях над всички тежи.
Език древен на моя народ – роден от дух и вяра вековна. Език красив на българския род в безсмъртни песни възпят.
Живот, копнеж и пак провал. И в лапите на дебнещия странник. Душата ти, увиснала на връх кинжал, лукавия отдолу чака своя празник.
Подарява се сърце, до болка вярно и наивно! Позастаряло, уморено, но непречупено и силно... Измъчвано, кървяло, често тежко наранено, Разкъсвано на части, със сълзи наново съживявано.
Приказно красива, топла и мечтана, кристално крехка или кована от стомана, ту страстна, пламенна, горяща, ту тиха, дълбоко спотаена, но кипяща...
Самотен съм, макар и сред приятели, а на душата ми скала тежи... Затворя ли очи – пред мене пак явява се момичето, пристигнало от моите мечти...
Ти помниш ли мига, когато за пръв път с тебе се видяхме, мига, във който ме плени със твоята велика необятност?
Цяла грееш от лъчите, лодчице ле бяла, гмуркай се между вълните като чайка смела!
Слънчо щом огрее нашата колиба, с мрежите на рамо тръгваме за риба.
