Обсебени от слънчев похлупак, край сенчестия мирис на дърветата, броят си часовете в този парк кварталните съдби преплетени.
Сбогуваш се внезапно и красиво. И нямаш време за прощален жест. Но от къде намери тази сила – да скъсаш лудо тънкото въже...
Сърцето ми пророни таен страх, но светлината мигом я хареса. И ето – героинята познах на Яворов от първата пиеса.
Стъпил край затихващия огън, взирам се молитвено назад. Имам само дребните тревоги, дето вече чакат свой разпад.
Делфините – от немота прегракнали, се крият във миражи, редом с корабите. А там ги чакат котвите ръждясали, от ангел спуснати под сенките на облаци.
Като врачка на облаци гледам – по утайка от тяхното сбъдване. А дъждът си допива кафето и узрява дъга на разсъмване.
Едва на педя от самата вечност, далечината ми изглежда близо. И без това не виждам по-далече. А там дали изобщо нещо има?!
Спасителят изкупи греховете ни, ала човекът продължи да прегрешава. Защо бе нужна тази саможертва, щом днес е невъзможно да си праведен.
Играе съдбата на стъклени топчета, избутва ни все от кръга, надраскан небрежно и даже нарочно по-цветен от майска дъга.
Ти за мен що носиш, о годино нова! Пак ли тяги и мъки, и болест готова?
