Не се ли умори да ме целуваш, не се ли умори да ме сънуваш, когато съм със теб или далече изгубен във самотна вечер...
С писалка-копие на Дон Кихот той атакува вятърните мелници, притиснат от живота, ала горд, той е един от странните отшелници...
Ще оцелее любовта след бурята ще се клатушкат останките от политиката зад борда всичко ще е мъртво...
Аз искам да живея просто като тревата и дърветата и като вятър да кръстосвам, и като свещ във храм да светя.
Живея сякаш на безлюден остров, а съм в гъмжилото на град голям. Вратата и душата си залоствам наказвам се – да се опазя сам!
Душите ни са като октоподи, които във прегръдка силна се преплитат. Неволно канят дявола притворен да влезе и от любовта ни да опита.
В душата ти е безгранично пусто и като в тъмна бездна не съзираш светлина. Измама е това, приятелю, потънал във униние и самота.
Животът е като река! Мнозина в нея осъзнато плуват. А други, случва се така, по речното течение битуват.
Като пред олтар пред тебе коленича, изстрадана моя Родино! Всичко, което на дълг ме обрича, събрано е само във твоето име.
Обичам този град, преминал през възход и изпитания. Създаден във древни времена назад, събрал история вековна и стари предания.
