Неистинско, неискано и непорочно, съзнателно, чак плашещо и нетипично, обикнах те набързо, не нарочно, а просто, че си мое Аз, напълно идентично.
Да беше спомен кротко избелял, прекършен сън, отдавна избълнуван, жадуван миг през дните остарял, заглъхнал вик от никого нечуван...
Аз всяко утро рано го започвах, и не допивах чашата кафе, в навици и графици се вкопчвах, а времето не искаше да спре.
И тази сутрин утрото ме гали, надничащо през стария отвор, с нюанси си играе и се хвали, че само то не е поробено в затвор.
Аз свикнах да се смея на живота, усмивките отдавна не пестя, и да не търся никога посока, и нищо да не ми тежи на съвестта.
Когато очите ми спрат да горят, когато сълзите превърнат се в пепел, когато предишните дни отлетят, и хвърля последната глупава мебел.
Попитай птиците, когато заминават, боли ли, че отиват чак на юг, с тъга, когато гледки подминават, копнеят ли да бъдат вечно тук?
Захапваш след изгрев високо в небето. Подскачаш, имаш детска радост под краката си, още веднъж отваряш широко устата си.
Събира всички скитащи мисли нощем, най-вече тези, които се крият от грижовния ветробран. Подскача на един крак, сякаш играе на дама през набраздените дневни радости на площада.
Из цикъла “Пет теми с по десет хайку” * На хоризонта на сърцето пак изгря мъжката ти длан.
