Светът се сгромолясва над главите ни, а ние сме прекрасни, намагнитени, сред някакви разкопки запокитени.
Не се ли умори да ме целуваш, не се ли умори да ме сънуваш, когато съм със теб или далече изгубен във самотна вечер...
С писалка-копие на Дон Кихот той атакува вятърните мелници, притиснат от живота, ала горд, той е един от странните отшелници...
Ще оцелее любовта след бурята ще се клатушкат останките от политиката зад борда всичко ще е мъртво...
Аз искам да живея просто като тревата и дърветата и като вятър да кръстосвам, и като свещ във храм да светя.
Живея сякаш на безлюден остров, а съм в гъмжилото на град голям. Вратата и душата си залоствам наказвам се – да се опазя сам!
Душите ни са като октоподи, които във прегръдка силна се преплитат. Неволно канят дявола притворен да влезе и от любовта ни да опита.
В душата ти е безгранично пусто и като в тъмна бездна не съзираш светлина. Измама е това, приятелю, потънал във униние и самота.
Животът е като река! Мнозина в нея осъзнато плуват. А други, случва се така, по речното течение битуват.
Като пред олтар пред тебе коленича, изстрадана моя Родино! Всичко, което на дълг ме обрича, събрано е само във твоето име.
