Ти не си грешките си. Ти не си страховете си. Ти не си слуховете за теб. Ти не си слабостите си.
Как хубаво на летен ден се спи! Капчукът нежно трака по стъклата, напомня ми за лунната соната, приспивно гали моите уши.
Не! Няма угодия за старика, за него няма подходящ сезон; не го устройва вече климатика ни в летния, ни в зимния сезон.
Децата истински обичам аз. Дочуя ли от някъде случайно, в съня ми даже да е детски глас, изпадам в умиление безкрайно.
Неделя. След седмичния ритъм си почивам. Лежа в тревата. А Земята без почивка се върти...
Готов съм да призная: не искам нищо повече на този свят: парче сигурен хляб и чаша истинска свобода...
Май се кани да вали. Откога се кани. Тъмен тъпан громоли в близките балкани.
Обективно – да, животът е безкраен. Субективно – аз съм на Земята само миг.
Лятото лежи по гръб лениво. Ни пулс, ни кръвна вена му пулсира. Но аз не искам да се влача полужива, аз трябва да въртя във кръг всемира.
Откакто е Господ окръглил земята – по някакъв стар и неписан закон, препуска стремглаво по нея жената – сама амазонка, възседнала кон.
