Не помня бащиния дом. А щом си спомня – искам да забравя. Когато във сърцето си поглеждам дочувам само тупаници в мрака.
Понякога съм сложна като амфора, в която сипват мека медовина. Отвън по мен рисували са хора. До ръбовете стигнаха малцина.
Преминаваме живота си повтаряйки думи, музика, цветове...
Помни: ти си това, което се лее, което не успява да се изрече, което пипнешком се търси...
В този празничен ден покоят също е празник на живота, и чувствам спокойно...
Ние сме пластична материя която се адаптира към различните хронологии, към степените светлина...
Просто стой тук, опитай се да се събудиш, ако е възможно, и ако не, няма значение, спи на брега на твоите петдесет и пет години,
Една жена... Желае те безумно... Лекува те с Душа и със Сърце... Със мисъл те докосва нежно... И иска да е в твоите ръце...
Ще те прегърна нежно във съня... И тиха ще съм. Знаеш колко ми е трудно... Аз все бърборя хиляди неща... Дори когато спя... Искам те безумно...
Нямо кино, картина поредна... Ден намусен, утро в мъгла... Силует без лице и без име... Две ръце и една тишина...
