Избягал художник е зимата, избягал, забравил палитрата. Догонил талигата есенна и тихо приседнал на ритлата.
Морето ми предложи брак и падна на колене то пред мене. да му откажа нямаше аз как, отдавна искаше сърцето ми да вземе.
Да бях скала... ей там до тебе да застана... Пътя твой с моя аз да слея...
Любов е... нашият свят... Любов е... да усещаме огъня... Любовта е надежда... не миг... Любовта е подкрепа в свят... почернял или сив...
Отде се домъкна дъждът в този ден, беше хубаво топлото време. Днес съм на хладните струи във плен, дяволът да ги вземе!
Морето днеска като стъклопис изглежда от зимна януарска тишина. Удавена е сетнята надежда в отблясъци от синя далнина.
Едва е съмнало, а птицата е тука, върху балкона чувам да гугука. Със този зов любима птица кани. Ръката ми с трохи ще ги нахрани.
Стои там, насред морето като обелиск, посветен на слънцето. Показва пътя на тежките кораби...
Най-хубавото време е нашето. Моето, твоето... Обичам това, което правиш за мен. Когато раздаваш се целият, когато ми казваш – обичам те...
Във тези хладни дни покрай морето градината от самота тъгува и паметникът бронзов на поета единствен със прибоите общува.
