Не говори за зимата с ненавист и чужди грехове не й приписвай. Снегът е ангел. Той ще те избави от мрака на внезапните ти мисли.
Коя лечебна песен да запея, болна ми Българийо, какъв курбан да дам на боговете, за да оцелееш...
Ах, тази любов която с човка лепи гнездото, а през нощта тайно си мисли: “Колко е тясно!”... Ах, тази любов, която носи троха под крилото, и деня й не стига – категорично – более ужасно!
Виждаш ли това море зад мене? Тъй синьо ти изглежда и безкрайно. Но душата ми когато е в летене, е по-широка от морето, и е вярно...
Нека ти разкажа чудни приказки в извор бистър натопила шепи, от наниз да изнижа светли бисери, да ги разпръсна като бели мисли леки.
Пеят разпиляни слънчогледи, съхнат изоставени треви, напукан път принадлежи на вчера и твоят дух по него не върви.
Премина дъхавото лято, дните нажежени до червено, отмина врявата по плажове, неспирната всеобща глъчка.
Днес казах ли ти колко те обичам? Разбуждам се, а ти си мойта първа мисъл. Пробужда се дълбоката ми нежност и обещава денят да е ефирен.
Напълно безцелно се шляя, неуместно цветно петно, сивия въздух изпълва се в топлия следобед с любов.
Нарисувай ми вятър, майски ягодов дъх, вместо мак във полето цветен полъх бъди.
