Зорица

Зорица

Зоро ле, мале зорице,
де си се скрила сестрице?
Зайди у мене у сърце,
лек на душа си ми слънце...
Че болно е, горко и тежко.
Рана капе, тъгува болежко.
Сите сълзи у очи ги нема,
пресъхнали кладенци – мъка голема...
У сън ми довада една църна птица.
С очи и снага невидена хубавица!
Иде у дома пред портите бели,
в уста си носи ружи увели.
И като ме гледа, ах ква песна запява!
Сърце ми буйно от обич залудява!
Увейнали ружи от уста и падат
по мъката моя повеке веят и жалят.
Жалят, що сълзи по нея изплаках.
Жалят, що глас и едничък си саках.
Жалят, шо търсих я чак до старини.
Жалят, шо изгубих си тъй младини.
Майно ле, мале Зорице.
Довадай! Сън веке да немам,
църната ми птица, ке да не гледам!
От очи-кладенци сълзи да се не леят
и убави ружи от мъка да не веят!