Гласът отвъд стените

Гласът отвъд стените

Гласът не идваше отвън.
Идваше отвъд.

Той не беше шумен.
Не настояваше.
Не обясняваше.

Само нашепваше...
понякога в съня й,
понякога в тишината между два удара на сърцето.

„Не се страхувай от стените –
те са там, за да откриеш колко силно искаш
да минеш отвъд.“

И когато я обземаше съмнение,
гласът не я поправяше.
Просто я обгръщаше с доверие.
Сякаш казваше:
„Дори да не вярваш в себе си, Аз вярвам.“

Стените се пукнаха не от удари,
а от шепот.
От мекото упование,
че нищо, изградено от страх,
не може да удържи любовта.