Съвременният човешки свят в стихосбирката “Нарисувай болката” от Хайри Хамдан

Съвременният човешки свят в стихосбирката „Нарисувай болката” от Хайри Хамдан (ИК „Знаци”, 2026 г.)

В българското културно пространство отдавна не се е появявала стихосбирка, която директно да акцентува ужаса от случващото се на планетата, и то сторено от самия Homo sapiens на цялото човечество. Направи го палестинецът Хайри Хамдан със стихосбирката си „Нарисувай болката”, ИК „Знаци”. Днешният българин вече е загубил онази духовна и човешка дързост, която са притежавали неговите предци от епохата на Възраждането(Ботев, Каравелов, Левски...) и по време на антифашистките борби (Гео Милев, Фурнаджиев, Вапцаров...). Вероятно защото в пространството на т. н. негова сегашна „свобода” все още „огънят” изгаря и овъглява само „чуждата черга” и той се надява Злото да го отмине. Затова у нас изразител на натрупаните в душата на човечеството страхове става поетът Хайри Хамдан, който по неволя от 1982 година живее със семейството си в България, макар и със съзнанието, че „човек без отечество е условно жив” (споделено в интервюто му с Петър Андасаров, електронен сайт на СБП).

Поетичните текстове в новата книга на Хайри Хамдан са рожба на непосредствено изживяното, за него „поезията е начин на освобождаване”, на изграждане на „връзки с вътрешното си аз, както и с небето” (от същото интервю). Роден през 1962 година в Дер Шараф, Палестина, той е свидетел и потърпевш от събитията в Газа от края на ХХ и началото на XXI век. Окупацията на Палестина от Израел е една от най-дългите военни окупации в света. Израел поддържа военно присъствие в Газа и Западния бряг, включително Източен Йерусалим, от 1967 година. През март, 2026 г. (за пръв път след 1962 г., когато е екзекутиран нацисткият престъпник Адолф Айхман), е приет закон за смъртно наказание само за палестинци, тъй като се постановява от военния съд, а израелските граждани могат да бъдат съдени единствено от граждански съдилища. Законът се прилага за „жители на Юдея и Самария” (библейското название на Западния бряг), които не са израелски граждани. Блокадата, съчетана с повтарящи се военни операции на Израел, е причина за превръщането на Газа в опожарена земя, в място на една от най-тежките хуманитарни кризи в наши дни, която придоби измеренията на геноцид. Според Министерството на здравеопазването в Газа от 23 октомври, 2023 година, до 11 февруари, 2025 година, израелската армия е убила най-малко 48 219 души и ранила 111 665, а хиляди други остават безследно изчезнали, за които се предполага, че са загинали под развалините. По време на израелските атаки са избити цели семейства, а в разрушените градове и квартали десетки хиляди деца са изгубили единия или и двамата си родители. Палестинците пък, които се намират в израелски арести, всекидневно са подлагани на садистични изтезания и жестоко малтретиране. Задушаващата блокада на Газа и ограничаването на възможностите за достъп до храна, подслон и медицински грижи, продължава и сега, въпреки многократните заповеди на Международния съд да бъде осигурен коридор за хуманитарна помощ. Гладът, болестите, затварянето на граничния пункт Рафак, откъдето единствено може да се премине от Газа в Египет, обрича палестинския народ на бавна и мъчителна смърт. В ожесточената война за територия между Палестина и Израел отдавна е забравен съветът на персийския поет, философ и суфистки мистик Руми: „Можем да бъдем мюсюлмани, евреи или християни, но докато сърцата ни не станат като калъп едни за други, ще виждаме само различията си.” Ето тази истина читателят ще открие в новата стихосбирка на Хайри Хамдан, представена с взривяващо душата слово, което прави всеки истински човек съпричастен на трагедията, сполетяла палестинския народ.

Книгата съдържа 80 стихотворения, разпределени в четири цикъла („Враждебна галактика”, „Слънчево затъмнение”, „Шепоти” и „Близка галактика”), вписани в композиционната рамка на повторените две начални неозаглавени четиристишия (с подмяна на едно от използваните словосъчетания във финала на книгата), които отварят и затварят художественото й пространство, за да оставят читателя в тишината на собственото му време „да чуе” болезнените „шепоти” на поета Хайри Хамдан:

Историята започна,
когато вдигнах къща с градина,
която ухае на зюмбюли и лалета,
на светлата страна на луната.

Историята приключи,
когато никой не уважи поканата ми
за първа вечеря в моята къща,
която построих на светлата страна
на луната.

Текстът гради своята семантика върху три ключови думи: история, къща и луна. Терминът „история” представя наука, която изследва действителността в процеса на нейното непрекъснато развитие и взаимовръзката и взаимооттласкането на действително случили се събития. Обвързването й с думата „къща” (знак за убежище, сграда за закрила, за „храм” на индивида), която по своето съдържание в българския език съществено се различава от думата „дом” (място на интима, на топлотата и взаимността, на единението и споделеността на човека с другите членове на семейството), подсказва на читателя, че наративът в започнатия разказ за историята на къщата, въпреки усилията на създателя й да я превърна в късче от Рая, в пространство на любов и пролетно възраждане („къща с градина, / която ухае на зюмбюли и лалета”), е нещо непостижимо в параметрите на сегашността. За това свидетелства подмяната на словосъчетанието „светлата страна на луната” с „тъмната страна на луната” във финала на книгата. Образът на луната е многозначен – тя символизира времето, което изтича, тя е изначален образ, представа за първия мъртвец, но и чрез своите фази е знак за възкресение, за преход от живот към смърт и от смърт към живот. В юдейската традиция луната метафора на еврейския народ, праобраз на първия човек Адам, който ще води скитнически живот („Затова Господ го изпъди от Едемската градина да обработва земята, от която бе взет.” – Битие, 3:23), и на Кайн, когото превръща в скитник („Ето, гониш ме днес от лицето на тая земя; ще съм скрит от Твоето лице и ще бъда бежанец и скитник на земята.”, Битие, 4:14). Днес обаче вече знаем, че „Историята винаги се пише от победителите” (Питър Гейл). И ако проследим внимателно историята на евреите и палестинците, ще се убедим в правотата на думите на немския философ Георг Фридрих Хегел: „Историята ни учи само на това, че тя никога на нищо не е научила народите.” Събуждането на звяра в човека под влияние на неговото его, на неговата алчност и желание да властва над себеподобните си (представено чрез съдбата на палестинците и евреите от древността до днес), е убедително доказателство за правотата на философа.

Ключово за цялата стихосбирка стихотворение е „Нарисувай болката”, чието заглавие става и неин паратекст:

Нарисувай болката

Нарисувай болката до кръв
със скалпел, ако ти стиска!
Стига да фокусираш контурите на раната
и да виждаш очертанията й в тъмното.
Нашият мандат на тази планета приключи.
Ресурсите са изчерпани, слънцето мощно изригва,
земетръсът е на ръка разстояние, сълзите пресъхнаха.
Човеците – недовършената история на Всевишния.

Нарисувай рая, ако можеш,
с овъглените кости на Газа, Ирак и Украйна!
Има ги в различен дизайн: детски и фино-женски
в изобилие: тазобедрени, киткови, гръдни, лакътни.
С пръсти, насочени обвинително във всички посоки –
мълчаливо протестират, после безследно изчезват...

Нарисувай облак с ледена висулка!
Сънят люлее в скута си мига.
Ходим със затворени очи като сомнамбули.
Битът е бич, времето е безкрайна точица,
дните са скъсана броеница.
...

„Кръгозорът” на това стихотворение не акцентува само Палестина и Израел, обективът на поета е насочен не само към „Газа, Ирак и Украйна”, а към бъдещето на цялото човечество „на тази планета”, където „бичът” на бита къса броеницата на дните ни и превръща времето в „безкрайна точица”; насочен е към „скалпела”, с който човеците пишат „недовършената история на Всевишния”. „Азът” на поета се опитва „всяка вечер”, „всеки миг” и „всяка минута” да измери „пулса” на Газа, който все още не се предава „пред гибелта на масовата сеч”, пред безмилостното кърваво хоро около „руините на предишен живот”, пред изровеното гробище „на прага на Млечния път”, пред нестихващата болка – Палестина! „Прилепите” обаче (нечисти животни, неосъществени птици, прокълнати същества, символ на мрака и духовно недоразвитото съзнание) не заспиват, те „тровят морето, небето и битието” и размахват Стария завет (намек за договора между Израил и Бога, в който са вписани условията, при които Той би станал негов Бог, както и за клаузата, свързана с нарушаването на моралния закон, която води до осъждане и отхвърляне на обещаното). А какви по-красноречиви неморални и нехуманни доказателства за това от опожарените храмове и университети в Палестина, от керваните с „детски останки”, от прииждащата смърт „с всяка капка дъжд”, от заложения куршум в хляба и взрив във всяко човешко сърце, от превръщането на новата и старата ера в „чума и геноцид”, които „разрушават крепости”, „убиват утрото”, „обезглавяват пророците” и като „неканен екзекутор” унищожават творчеството на поета ( стих. „Получовек / Автопортрет”, „Родина на нестихващата болка”, „Предизвестена Ханаанска смърт”, „Те опожариха храма”, „Обезглавен пророк”, „Изгубено море”, „Войната у дома”, „Грешка в регистъра”):

Войната продължава да бушува там
и нищо друго не мога да сторя, освен
да наблюдавам дневниците на смъртта.
Убеден съм, че скоро ще угасне.

Неочаквано осъзнавам, че горещата й жар
вече е в моите сънища, в моето утро,
под възглавницата,
в чашата ми за вода,
в кафето,
в аспирина.
...
Разглеждам преминаващите непознати.
Някой радостно носи своето дете на раменете си,
друг, прекалил с чашката, прегръща ствола на маслиново дърво,
а лицата на анонимните убити в Сектора ме преследват:
Прекръсти ни! Върни ни имената и самоличността!

Отрязаните детски ръце се протягат към мен...
...
„Войната у дома”

Светът и войната са се превърнали в пазар на човешката плът и човешките чувства. Като онзи пазар, за който говори и Андрей Андреев в поемата си „Любители на чай”, но още по-жесток, защото вече е все едно „дали ще се молиш в джамия, в църква, / или просто ще се разхождаш / по алеята на смъртта”. Страшна е съдбата на невъзвращенеца, чието дърво на живота е „изтръгнато от гарвани”, но по чудо пониква отново в кръвта на вените му, в стиховете и притчите му за сгрешената дата в регистъра на живота за онзи, „роден на кръстопът между два свята и два сблъсъка”.

Животът, както казва Хайри Хамдан, „е достойно и мръсно начинание”. В него непрекъснато, сякаш за да ни изненада, вървят хванати за ръце радостта и болката, мракът и светлината, честта и безчестието, мирът и войната, щастието и нещастието... В него „самотата е постоянен адрес на отшелника”, който също е двойствен – душата му в „Книгата на Сътворението” ту „виси от минаре”, ту с ръката си „бие камбана”. Лирическият говорител на Хайри се опитва да „вижда ясно в тъмното”, въпреки съзнанието, че „по пътя към Голгота липсват следи от болка”. Може би именно поради това „морската синева” (синьото като знак за Истината, а морето – и в Библията, и в Корана – като метафора на първичните води преди Сътворението) винаги „граничи с жълтия пясък” (вестител на старостта, на близката смърт, но и на мъдростта). Неслучайно Кандински вижда синьото едновременно като „отдалечаване от човека и движение, насочено единствено към собствения му център”, като в същото време го тегли към „безкрая и събужда у него желание за чистота и жажда за свръхестествено”. (Василий Кандински, „За духовното в изкуството”, Париж, 1954 г.) Затова, въпреки че невъзвращенецът емигрант трудно намира покоя в чуждо легло, защото в него „дори и сънищата не заспиват”; въпреки че ранената му памет непрекъснато се храни с кръвта му и острието на нейния „ненаситен връх умножава болката”, все пак, под напора на вроденото си духовно благородство, той намира сили в себе си да благослови безсмъртието на живота. Защото усеща, че „слънцето” е „неизменна” и „неотлъчна” част от него и именно то му помага да изгорят „боклуците на човечеството” и да измислят „лек за чумата и други епидемии”. Дори и в „слънчевото затъмнение” на своя живот, поетът Хайри Хамдан вярва в „прераждането на свръхчовека, който – макар и мъртъв – не умира!” (стих. „Без адрес”, „Непокорно сърце”, „Лунатици”, „Куфар”, „Поетът”, „Душа назаем”, „Начинание”, „Синя празнота, жълта пустош”, „Емигрантство”, „Макар и мъртъв, не умира”):

Душа назаем

Носи ме по течението до поредния водопад
и ме пусни да плавам свободно,
да се давя, да усещам мълчанието на синьото дъно!

Отново прочитам Книгата на Сътворението.
Душата ми виси от минаре, ръката ми бие камбана.

Не мога очите си да отворя...
Светлината е болка, мракът – носталгия и покой.

От джоба вадя облак, в него прибирам пустиня,
гримирам очите на нощта със бял молив,
давам на небето вълнена дреха
да се стопли, докато обгрижа вселената.

Давам му и душа назаем,
до поискване.

В новата книга на Хайри Хамдан реалният свят винаги е преплетен с метафизичния, от който поетът извежда на повърхността на обикновеното, тривиалното, и нещо дълбоко философско, свързано с някакви архитипове от невидимите сфери на битието във Вселената. Този ефект на словото си той постига чрез широката употреба на т. н. език на символите, чието имплицитно вписано съдържание много често допълва и разширява, в сравнение с познатото в сферата на изкуството. Според К. Г. Юнг „символът не затваря нищо, той не обяснява, а препраща извън своите граници към смисъл, който е все още отвъд, неуловим, бегло предусещан, който нито една дума от езика, който говорим, не може да обясни по задоволителен начин.” (К. Г. Юнг, „Проблеми на съвременното общество”, 1927 г.) В световното културно пространство традиционно прозорецът символизира яснота, прозрачност и просветление, или граница между външния и вътрешния свят. Ако е затворен, е знак за изолация и тайна, ако е отворен – открива брод към нови перспективи и идеи. В книгата на Хайри Хамдан обаче неговият образ значително разширява своите имплицитно вписани внушения. Той може „да събужда болката”, да „пуска щорите си и да потъва в мълчание”; да „протяга ръка към узрелите смокини” (смокинята като знак за безсмъртие и висше познание, любимо дърво на Буда). Прозорецът може да „затъмнява стъклата си, / щом облечеш своята кожа и тръгнеш / по някоя пътека без посока” (човешката кожа като метафора на огледало за душата, която реагира на всички психични състояния на индивида чрез промяна на цвета си; като белег за неговата уникалност и способността му да осъществява интимна връзка с другите). Прозорецът може дори да се превърне в знак на готовата за смъртта душа: „Но да знаеш, / обърне ли лице към небето – / пуска щорите и отлита.” („Ода за свободния прозорец”).

Представите за живота в поетичните текстове на Хайри Хамдан са разкрити пак чрез имплицитно вписаните смисли на различни символични образи. За него той е белязан не само с директно назованите оценъчни характеристики като „достойно и мръсно начинание”, но и като нещо непонятно, необяснимо, до което Създателят не ни допуска:

Животът

Животът е стегната струна на цигулка, жаден облак,
скъсана броеница с четен брой мъниста...
животът е странен наркотик.
Разхождам се по старата алея срещу залеза,
бера смокини, бера надежда.
Ходя бос по мокрите улици,
моля Бог за повече тишина,
за шепа пясък и прошка.
...

Цигулката, като метафора на душата и гласа на сърцето, символизира вътрешния свят на човека, на неговите чувства и тайни копнежи. Образът на „жадния облак” (облакът – неясна и неопределена същност) подчертава неутоления стремеж към непознатото и обяснява защо струната на цигулката е винаги „стегната”. Скъсаната броеница на дните ни в земния живот „с четен брой мъниста” (за исляма е характерен нечетния брой – 99 е свещеното число на имената на Аллах, докато в православното християнство монашеските броеници имат 100 възела – символ на пълнота и съвършенство) подчертава, че духовното съвършенство е трудно постижимо и към него човекът, с необяснима упоритост („животът е странен наркотик”), върви цял живот. Готов е дори да ходи „бос по мокрите улици” (знак за смирение) и да моли Бог за „повече тишина, шепа пясък и прошка” (тишината като възможност за духовно пречистване и отхвърляне на материалното, а шепата пясък – шепа дни от бъдещето, дни от живота, в които да може да осъществи своята дълбока връзка със земята, която един ден ще приеме и него).

Поетичната книга на Хайри Хамдан „Нарисувай болката”, въпреки заглавието си и преобладаващото присъствие на мотива за смъртта в нея, дори и с този факт, че къщата на живота му е построена „на тъмната страна на луната”, не звучи песимистично. Цялата вселена от образи, заедно със своите емоционални амплитуди, се движи напред с вярата, че точно изпитанията в живота ни правят мъдри и силни, подготвят ни психически за възприемането им като необходимост за нашето духовно израстване и не трябва да позволяваме на тъгата да ни победи:

...
Един ден при мен дойде тъгата.
После се извини и си тръгна...
Гледах я в очите с широка
– колкото живота – усмивка.
А тя неволно прошепна:

„Прощавай!
Май съм сбъркала адреса...”
„Тъгата”

Затова и в едно от своите интервюта на въпросите „Застига ли ни сянката на войната? Как виждате бъдещето?”, човекът и поетът Хайри Хамдан спокойно отговаря: „Оставам с надеждата, че ще се събудим някак си и след този ужас, след като сме погребали толкова много, след като сме отровили земята, може би ще дойде един момент, в който трябва да се върнем към Господ. Ние сме подобни на Бог, въпреки че никога няма да стигнем до тази височина – но няма друго – вярата ще ни спаси.” (Райна Кацарова, „Пловдив чете”, 5 декември, 2024 г.)

------------
Книгата е издадена със съдействието на „Програма за подкрепа на творчески проекти в областта на литературата”, 2025 г.
------------