Изпитанията на нормалността в романите на Димитър Димов

Истерия, неврастения, мания, шизофрения, лудост, старческо слабоумие, нервни тикове, артериосклероза, алкохолизъм, наркомания... Това не е част от съдържанието на учебник по психиатрия, това е само бегло изброяване на различните психически разстройства и патологични състояния на героите по страниците на Димитър-Димовите романи. Чрез тези термини се назовава, внушава, напластява, доизгражда голямата “метафора на болестта”, каквато – според критиката – представлява романът “Тютюн”, но този извод със същата сила важи и за “Поручик Бенц”, “Осъдени души” и (доколкото може да се съди по публикуваните ръкописи) би представлявал и “Роман без заглавие”. “Болестното” е толкова натрапчиво проявено в това творчество, че и самите критици, интерпретирайки го, започват да говорят с медицински термини (анамнеза, терапия и пр.) и да търсят корените му в биографията (влечението на Димов към патологичното) и в професионалните занимания на автора, които вероятно се отразяват и върху избора на персонажа – наличието на множество медици по страниците на Димовите романи. Но ако болестта на духа и душата са строго социално детерминирани – тяхната класова предопределеност е най-очевидна и натрапчива в “Тютюн” (смея да твърдя, че в този смисъл първата и втората редакция не се различават, доколкото и двете тръгват от една предпоставена теза – принадлежността към света на богатите и властимащите води до пълна физическа и духовна разруха, а различията са само в нюансите и вариантите й), то отклоненията от нормалността, макар и да не са интерпретирани в медицински термини (изключение прави само Варвара), са присъщи и на героите на “новия”, “здравия”, “справедливия” свят. Това безспорно е най-очевидно в “Тютюн” и – по зла ирония на съдбата – именно в преработената версия, доколкото именно там е направен опит да се представят новите герои, строители на Новия (изписано от самия автор с главно “Н” в края на романа) свят. Тоест въпреки интенциите и против волята на автора и едните, и другите пребивават на границата на нормалността и много често я прехвърлят, а сумирането на смислите (пак въпреки експлицитните внушения) неизбежно води до заключението, че не просто и свръхбогатството, и крайната нищета са еднакво убийствени за човешката душа (както се твърди в “Роман без заглавие”), но и че и “двата свята” са еднакво деформиращи и гибелни за това, което сме свикнали да назоваваме като “човешко” – естествените човешки чувства и реакции: любовта, привързаността към семейство и близки, радостта от живота, майчинството и т.н. Целта на настоящата работа е да изследва спецификата на боравенето с нормалността и отклоненията от нея в романите на Димитър Димов. Безспорно е (поне от медицинска гледна точка), че извън границите или на самата граница с нормалността стоят шизофренията, неврастенията, истерията, депресията, пристрастяването към алкохол и наркотици, т.е. широката гама от състояния, в които изпадат или постоянно пребивават героите, а най-вече героините, на Димитър Димов. Нормално е обаче и онова, което се вписва в общоприетите представи за морал и поведение. Трудността идва от факта, че граничните психически състояния на героите се предопределят от пребиваването им на самата граница на сблъсъка между два свята (това най-ясно се откроява в “Тютюн”), т.е. от граничността на политическата и социокултурната ситуация, а този сблъсък е и сблъсък на ценности, на морални норми, на поведенчески модели, при което границите на нормалността стават относителни и подвижни, зависими (в рамките на повествованието) от чисто идеологически и класови критерии. И все пак, ако героите от “стария” свят са подвластни на лудостта или уверено са се запътили към нея именно поради принадлежността си към този свят, т.е. определяща е социално-класовата им принадлежност, то героите от “новия” свят по отношение на редица свои поведенчески характеристики и възгледи за отношенията между хората също се движат на границата на нормалността, а често я и преминават, като при тях решаваща е партийно-идеологическата им ориентация, зад която ясно прозират догматизмът и фанатизмът. Съществената задача на изследването е да докаже, че крайният резултат е един и същ и за двете групи герои, а в контекста на огледалната архитектоника на романа “Тютюн” по отношение на гибелното въздействие върху нормалните проявления на човешките характери и психика “Никотиана” и Партията са със знак за равенство.

Настойчиво и с плеонастична разточителност Димовите романи внушават принадлежността на героите към един или друг “свят” като тяхна съществена характеристика, а всеки от тези светове има детерминиращи функции по отношение на тяхното поведение, нравственост, духовна и физическа деградация или израстване. “Здравето” на духа в Димовите романи е осмислено и интерпретирано именно според принадлежността на героите към съответния “свят”. На пръв поглед “световете”, в които те пребивават, са различни:

– на богатата буржоазия, гравитираща около двореца и здраво обвързана с поредните победители в “Поручик Бенц”;

– на богатите и разглезени космополити като Фани и приятелите й, за които Испания е екзотично и повърхностно туристическо приключение, на испанската аристокрацията и свещеническо съсловие, от една страна, на работниците и селяните, от друга, в “Осъдени души”;

– на еснафския дребнобуржоазен кръг, здраво свързан със селските си корени, от който тръгва Ирина (можем ли да я виним, че иска да се откъсне от него и търси изход най-напред в екзотиката на любимите си романи, а след това в света на преуспелите), на финансовата олигархия – татко Пиер, Борис, Барутчиев и др., на гравитиращите около тях и послушно изпълняващи волята им държавни чиновници – стражари, полицейски инспектори, околийски управители и пр., на онеправданите – бедните селяни и работници, както и на активистите на комунистическата партия в “Тютюн”;

– на свръхбогатите фабриканти и дегенериралите им наследници, както и на дребните чиновници в “Роман без заглавие”.

Сред всички тези микросветове има още един, не толкова ярко открояващ се, но съществен за внушението на романите – това е светът на образованите хора, на т.нар. интелигенция. Този свят за разлика от другите не е хомогенен и ясно отграничен не само защото поради своята специфика тази група трудно би могла да представлява монолитно цяло, но и защото през нея именно минава рязката граница между двата свята – защото “световете” и в “Осъдени души”, и в “Тютюн”, и в “Роман без заглавие” са всъщност два – на богатите и на бедните или, ако се позовем на назоваването им в самите произведения – “стар” и “нов”. Именно на образованите е възложено да направят своя избор между тези два свята и от техния избор единствено зависи по-нататъшната им съдба (Ирина, Бимби, Борис, полицейският инспектор и пр., от една страна, Чингиз, Павел, Варвара, Лила – от друга). Нещо повече, изборът е дотолкова пред-определящ както за съдбата, така и за авторовата оценка на всеки от героите, че при Макс и Стефан дори беглото колебание, сантиментът, интимният спомен, влечението към спокойния живот, книгите, университета ги разграничават, оразличават и поставят под съмнение по отношение не само на тяхната вярност към Партията, но и на нравствената и душевната им устойчивост. С особена сила това е валидно за Стефан, който според интерпретацията на повествователя е вътрешно “прояден” поради осигурения от брат му охолен живот на семейството. При това границата между двата свята в “Тютюн” – където превесът на идеологическото като решаващо за пребиваването в нормалността достига своя връх в сравнение с останалите романи – е не просто категорично поставена, но прекрачването й от гледна точка на представителите на “новия” свят се определя като “опасно” дори когато става дума за невинни интимни преживявания (спомените на Макс за художничката, характеризирани от самия него като “паразитни вълнения”; отношението на партизаните, наблюдавали разговора на Павел и Ирина във вилата; отношението на Лила към този разговор и пр.).

Лудостта има онтологични и екзистенциални белези в творчеството на Димитър Димов. В контекста на строгата й социална детерминираност обаче душите са “осъдени”, защото принадлежат по произход – Фани, Ередия, Мария, Адриана, или по силата на личния си избор – Борис, Ирина, Мюрие, към свят, предварително осъден (според гледната точка на повествователя) на гибел. Телесната разруха (Фани, Адриана, “подкопаната” красота на Ирина в края на “Тютюн”, пълната физическа разруха на Мария, болестта на Костов, на Борис и пр.), чиято крайна фаза, неизбежен резултат е смъртта, е естествената последица от болестта, разрухата и опустошаването на душата. С особена сила това важи за героините, върху чието движение към лудостта и смъртта повествованието е настойчиво съсредоточено. В този смисъл направеното от критиката противопоставяне жена без тяло – жена без душа е нерелевантно. Тялото следва пътя на душата (Мария не владее пръстите си, защото е тръгнала по пътя към лудостта; Фани е “без тяло” за Луис Ромеро, защото духът й е разяден от сладострастието, довело я до злоупотреба с алкохол и наркотици; Ирина е “продала” тялото си, за да влезе в света на богатите, и истерията и неврастенията са цената, която трябва да заплати; Адриана усеща физическия си упадък, но той се дължи на празния й охолен живот, подтикнал я към злоупотребата с алкохол, неврастенията и психиатричните клиники). Упадъкът на “душата” предопределя упадъка на тялото – краен при Мария, в развитие при Фани и Адриана, загатнат при Ирина. Натрапчивото внушение за пътя на героините към лудостта при Фани, Мария и Адриана започва още при първата среща с тях (“Карамба! ... – помисли Луис. – Това е една побъркана жена!”; “Но тогава каква бе всъщност? Пак го осени подозрението, че тя е побъркана.” – първото впечатление на Луис Ромеро от Фани; “смахната”; “болест или вътрешна ненормалност” – първата характеристика на Адриана, дадена от собствения й брат; “меланхолична девойка, страдаща от нервно заболяване, което бавно напредваше” – първото представяне на Мария от повествователя), докато при Ирина е дадено в развитие като резултат от избора й да стане част от света на “Никотиана”, символизиращ “стария” свят изобщо. Парадоксалното на пръв поглед несъответствие между внушението за здравите нерви, силния характер и психическата устойчивост на Адриана, Фани и Ирина в моменти на изпитание, и истеричните и неврастеничните им припадъци е именно потвърждение на предпоставената идеологическа теза, че принадлежността към “стария” свят предопределя здравето или болестта на духа, независимо от личните качества.

Пътят на мъжете към лудостта в романите е по-малко експлицитен и далеч не така последователно проследен, доколкото жените героини са в известен смисъл видени и като жертви на отиващия си свят, а мъжете са именно “лудите, които бяха заели властта”, виновници за падението и нещастието на жените (Мария плаща за греховете на баща си, Фани за фанатизма на Ередия, Ирина – за манията на Борис, Адриана за алчността на прадедите си). “Лудостта” на мъжете е предварително зададена и постепенно се разкрива пред анализиращия женски поглед. И ако в “Поручик Бенц” е все още в сферата на интимното (“Любовта е един вид лудост!”), то в “Осъдени души” и “Тютюн” тя е неизменната причина и следствие за и от стремежа им към миража на върховната власт: като “лудост” е характеризирана обсесията на Ередия от световната католическа империя, на дон Бартоломео от имперска Испания, на Борис от властта, която дават парите. При това и за Ередия, и за Борис тази власт е самоцел, което изцяло я обезсмисля. Оттук и усещането на Фани за свят, в който някой е пуснал лудите на свобода, и обяснението на Ирина, че “техният свят” загива, защото са живели безумно.

Идеологически предпоставената теза за заслужената гибел на “стария” и предимствата на “новия” свят обаче води до това, че и в двете произведения (много по-отчетливо в “Тютюн”, където тази предпоставеност достига максималната си разгърнатост благодарение и на институционализираната репресия над творчеството) обсесивните нагласи на представителите на “новия” свят, равни по своята сила и фанатична целеустременост на обсесиите на Ередия, дон Бартоломео, Борис, фон Гайер и пр., не са интенционално и експлицитно заявени. Ако в “Осъдени души” болестта на духа е отредена на представителите на света на богатите и властимащите и гравитиращите около тях – демоничният фанатизъм на Ередия, сладострастието, егоизмът, истерията, неврастенията, наркоманията и предстоящата лудост на Фани, безволието на Мюрие, то в “Тютюн” нещата търпят съществено развитие. Болестта на духа – мономанията на Борис, сладострастието, егоизмът, истерията, неврастенията на Ирина, лудостта на Мария, липсата на воля и желание у Костов да промени безсмислието на живота си, съответстват, в един по-дискретен план, на изпитанието на нормалността в поведението и характерите на героите от “новия” свят – студеният фанатизъм на Лила, нечовешката преданост на Павел към “идеята” и безчувствеността му към Ирина, неврастенията на Варвара, при което героите комунисти жертват личния си живот и обикновените човешки чувства и радости в името на Партията по същия начин, по който и Ередия, и Борис безогледно пренебрегват собствения си личен живот и живота на околните в името на една идея, на един мираж, ако трябва да си послужим с определението на повествователя. Особено убедителен в този смисъл е паралелът между Ирина и Варвара, чийто образ според първоначалния вариант на романа е замислен като контрапункт на Ирина. Ако разрухата на Ирина е резултат от опустошителната стихия на “стария” свят, то Варварината преданост към Партията и вгледаност в бъдещето също имат за резултат физическата и психическата й разруха. Външните признаци на нервно разстройство са идентични у двете героини. Нещо повече, повествованието с натрапчива настойчивост внушава усещането за изхабеното, болното тяло на Варвара, неизбежно налагайки по този начин съпоставката с героините от отиващия си свят – “изхабените светски уличници”. Различието – на фона на доведената до крайност грижа за външността при Ирина (отново социално детерминирана – жените в “нейния” свят по един или друг начин са принудени да продават тялото си) Варвара страда от неугледния си външен вид – придобива гротескни измерения в мечтите и сънищата на Варвара да е изкъпана и чиста, с доклад под мишница, запътена на партийно събрание. Тоест негласно и нетърсено съзнателно присъства внушението, че крайният резултат от принадлежността и обвързаността като последица от личния избор и с единия, и с другия свят е един и същ – Ирина, Фани и Адриана, точно както и Варвара са с изхабени тела и души, самотни, без семейство, без деца, без любими, с болна психика и суицидни наклонности: Ирина свършва живота си със самоубийство, опасенията от самоубийство за Адриана са ясно заявени в тревогата на баща й, Варвара мисли за самоубийството като изход. Още по-убедително в тази посока е сравнението между Борис и Павел, чиито образи също са изградени експлицитно на принципа на контрапункта, като подобен похват има за цел да внуши (и съзнателно се опитва да внушава по страниците на “Тютюн”) съществената разлика между двамата братя, продиктувана от личния им избор. Крайният резултат обаче води до идентичност в поведението им – и двамата са еднакво студени и бездушни, вгледани в собствените си миражи, в безкомпромисната и безогледната си устременост към една цел, заради която жертват личния си живот и живота на близките си. Втората редакция на романа се опитва да смекчи фанатизма на Павел чрез любовта към Лила и контраста между нейния краен догматизъм и неговите по-толерантни схващания за комуниста и Партията, но това не води до същностни различия (Борис също проявява посвоему привързаност към близките – грижата за родителите, “продадената” и затова чудовищно деформирана любов към Ирина). Най-фрапиращото противоречие между естествената логика в изграждането на образите на героите и диктата на идеологическото е противопоставянето между физическата разруха на героите от “стария” свят и външността на положителните герои на “новия” – елегантността и привлекателността на Павел след дълги години в емиграция и в партизанския отряд и запазената красота на Лила, която остава млада и прекрасна при всички изпитания и трудности на партийно-нелегално-емиграционно-партизанското си битие (както вече са отбелязали изследователите, същите изпитания са довели Варвара до психическа и физическа разруха). Липсата на елементарна формална логика може да се обясни единствено чрез “логиката” на идеологическия диктат, който, перифразирайки Чехов, изисква всичко у комуниста да бъде прекрасно и е естествена в контекста на упорито внушаваната представа за “здравия нов” свят. Въпреки тези експлицитни внушения обаче догматизмът и фанатизмът на Лила, проявени натрапчиво в цялостното й поведение – равнодушието към външния вид, отказът от любовта на Павел, защото е изключен от Партията, обяснението, че няма да си спомни помощта на Ирина, ако тя е враг на нейната идеология, отдръпването след целувката, защото другарите могат да ги видят и пр., са равноредни единствено на догматизма и фанатизма на отец Ередия, окачествен от Фани като “лудост” и “безумие”. Тоест в противоречие със собствената си експлицитна заявка, романите внушават, че безогледното следване на един мираж, както и да се нарича той, е рязко отклонение от нормалното. И ако в “Осъдени души”, както твърди Светлозар Игов, категорично проявеният конфликт е между фанатизма и хуманизма, то в “Тютюн” осмислянето на този конфликт е оставено за читателя, извън границите на повествованието, доколкото Партията с главно “П” неотклонно и безмилостно точно както и “Никотиана” изисква човешки жертвоприношения – личния живот, интимните човешки чувства и пр. Оттук и изпадането извън границите на нормалността и на героите от “Новия” свят.

Отклоненията от нормалността имат по-широки граници от експлицитно заявените в текстовете на Димитър-Димовите романи и не се свеждат и не могат да бъдат интерпретирани единствено с медицинските наименования на психическите разстройства и патологичните състояния на героите. Въпреки настойчивите внушения класовата им детерминираност не е единственото обяснение за тях. Основанията им са от онтологичен и екзистенциален характер и едно от големите достойнства на романите е, че въпреки привидното спазване на идеологическите норми и предписания в дълбинните си пластове текстовете проблематизират драмата на обсесивната и безогледна целеустременост, фанатизма и догматизма, в името на които е пожертвано човешкото.