Вълчица
Пътят с мен не е никога бял.
Ако можеш, избягай! Вълчица съм.
Нощем вия, луна щом изгрява
и тъгувам додето се съмне.
Всеки косъм по мене настръхва,
щом усетя любовни капани.
Помнят още тревите изсъхнали
колко пъти съм близала рани.
Как обича вълчица ли? Страшно!
Дава мило и драго, прощава...
Но със зъби си пази душата,
че вълчицата дива остава.
Бягай! Бягай, не е още късно.
Замини в неизвестност далече!
Закъснееш ли, слагаш си кръста,
че се люби вълчица за вечност!
Аз самотна и горда умирам
със кървящо сърце на раздяла.
По земята ми – кървави дири.
Пътят с мен не е никога бял.
Ивелина Никова
Ивелина Димитрова Никова е родена на 23 март 1977 г. в гр. Провадия. Завършва Икономически университет гр. Варна. Работи като главен счетоводител в частна фирма. Споделя, че за нея поезията е не само хоби, тя е и начин на живот. Акцент в творчеството й е…
Всички текстове и книгиСвързани публикации
Вкъщи не се говори за тъга
... майка ми сяда на масата потупва с пръсти по нея поглежда към тавана сякаш чува нечий глас и мълчи...
Обреченост
Скъпи човече, ти, който четеш тези мои брътвежи, позволявай си по-честичко да мечтаеш, колкото и да ти изглежда безнадежден,
Люлякови приказки
... ето, не отвърна бог очите си от нас, и те питам, щастливо ли е утрото ти в събота, щом в безначалната вселена плува любовта, избягала от мрежата на клетата ни участ?
Коментари
Добави коментар