Е-списание

Това, което ни е карало да се чувстваме горди и щастливи хора, дори и в най-унизителните и мрачни робски времена, е красотата на нашата родна земя. Този възторг, опиянение и вяра в нетленността на хубостта й, в това, че дори, когато телата ни станат на прах, а по костите ни свирят ветровете, ще остане нещо прекрасно и вечно, блика в самата ни същност...

Всеки човек със съвест и сърце, когато изследва и анализира процесите в нашето смутно и тъмно време, с тревога разобличава разюзданата престъпност на властниците, предателството, безгръбначното чиновничество и ужасната пропаст на нехуманната, чудовищна мизерия. Аз няма да говоря за тези неща. Правят го достатъчно умни и достойни хора – икономисти, журналисти и историци, които разбират много по-дълбоко от мен процесите на разрухата и хаоса в нашата държавност.

Още от деца у нас, крачка по крачка, е формиран възгледът, че човекът е най-съвършеното, най-прекрасното и най-умно същество във Вселената. Убедени сме, че сме на самия връх на еволюционната пирамида, а всички други създания живеят единствено за наше удоволствие и удобство...

Когато една държава позволи мозъците на най-умните и най-надарените й хора да изтичат, говорим за безумна политика. Когато страдат и линеят родените деца, а раждаемостта намалява, определението е безперспективност или безпътица. Ако гладуват старците ни, това е липса на самоуважение и достойнство. А когато смазваме под цървулите на безпардонна простотия непрактичните, чудаците, децата, които никога няма да пораснат, хората не от този свят, болни са духът и сърцето ни.