Тя беше единствената наследница. Всичките й роднини бяха починали. Остана сама и започна да се бори с всички свои конкуренти. Изминалите години бяха за нея кошмарни...
На дъното на реката лежеше дете, над водата се виждаше само дълга черна коса. Някой изпищя и в този момент се видя ръка, която повдигаше измършавяло голо телце...
Той стоеше сам. Другите камъни бяха подредени в редица, издигайки стена, в която се разбиваха вълните. А него морето го бе отделило, за да му помогне да се промени. Да изглади острите му ръбове с водата си, обличайки го с бяла пелена от пяна и заливайки го непрестанно с вълните, които допират брега, а после се отдръпват...
Музика... “Драгиева чешма”... Откога не я беше слушала. Сякаш от цяла вечност. Обичаше такава музика, тя докосваше сърцето й, караше я да пее. Но в някакъв момент спря да я слуша. Може би след като баща й се разболя. Та нали това беше неговата музика...
Една сълза се плъзва по лицето ми... Сълза, извикана от спомена за най-прекрасния човек, когото съм познавала. За майка ми. За тази, която ми дари живот, а после ми отдаде и своя, в който имаше толкова малко радост, и толкова много грижи...
Бяло... красиво... нежно... Началото на моя живот... Проплаквам, поела въздух за първи път и нанасям върху него първата багра – златна светлина с мъничка сянка. Тя е от първия страх, който изпитвам – от новия свят, в който попадам...
Роуз Вълшебната ми Кръстница обикаляше тихо ниско над града. Беше три часа сутринта и по улиците беше тихо. Скоро щяха да тръгнат чистачите и да заличат следите от порочната нощ. Роуз нарочно излизаше по това време , когато другите вещици вече бяха достатъчно пияни и ги мързеше да правят бели след нея. Тя яхваше старата метла и тръгваше...
Петра погледна през прозореца и ги видя – възрастната двойка, която живееше в отсрещната кооперация. Вървяха полекичка към входа си. Преди години от прозореца на Петра се виждаше и Витоша. Но сега кварталът бе толкова презастроен , че новите сгради, на хвърлей място една от друга, разкриваха само подробности за навиците и личния живот на обитателите си...
Всеки път, когато се връщаше от тенис-кортовете, било след напрегнато състезание, било след рутинна тренировка Мики Тачър минаваше край стария квартал Браунфийлдс и виждайки неговите олющени и груби сгради, кафенето на ъгъла и стария продавач на вестници, той си спомняше с болка в сърцето, че някога е живял тук. Това време не беше много отдавна...
Странно, това се случваше с него винаги, когато се събуждаше рано. Това състояние се засили особено през последните месеци. Със ставането му се виеше свят, а след това цяла сутрин му се гадеше и не можеше да работи пълноценно. Това чувство на отвращение продължаваше по цели седмици...
