Жега

На летището в София духаше напорист и студен зимен вятър. Дебелото палто, плетеният пуловер и зимните обувки не ми помагаха много. Моята съпруга и синът ми гледаха тревожно. Докато се качвах по стълбите към самолета си повтарях, че не трябва да се обръщам. Беше трудно да не го сторя. На последното стъпало все пак им помахах. Аз не ги виждах, но се надявах те да ме виждат.

С мен бяха още шестима българи. Те също гледаха трескаво след несръчните сбогувания с близките и често преглъщаха невидимия залък на тревогата. Седнахме, където ни нареди перлено русата стюардеса. Хората до мен бяха араби с екзотични облекла. Колегите се настаниха през седалка-две. Свистенето на двигателите, неравномерното трептене на крилете, бягащите бели ленти на полосата и неприятното усещане, че се опитваш да излетиш с таратайка.

Напрежението ми не стихваше. В ума ми се въртеше все една и съща мисъл. Да отидеш доброволно там, където са пращали на каторга, е лудост. Струва ли си риска? Този въпрос винаги стърчи свирепо над нищото и те гледа с очите на децата ти.

Кацнахме в Триполи. Жегата беше зашеметяваща. Разсъблякох се и изхвърлих дрехите в първото кошче. От бялото изцъклено небе се сипеше жарава, която изсмукваше дъха и силите ни. Колегата до мен въздъхна и процеди:

– Не виждам надпис “Добре дошли в преизподнята!

Взехме си багажа и се затътрихме към бетонната козирка. Потта вече си проправяше пътечки към най-фините места на телата ни. Двама служители на фирмата ни посрещнаха. Казаха ни, че тук не е валяло от много години и че потегляме към сондажа още тази нощ. Ако нещо се колебаем, можем да вземем следващия полет за София. Но ще трябва да си платим билета, заедно с неустойките по договора...

Шестимата се споглеждахме все така трескаво. В стомаха ми огромна буца нарастваше и тежеше. Наблюдавахме бутилките с вода. Тук май ще започнем да броим всяка капка. Щом се стъмни, пристигнаха два джипа “Toyota” с шофьори и водачи. Качихме се, дори без да запомним добре имената си. Поетапно щяха да ни оставят на различните сондажи. Пътувахме дълго и уморително. От шестимата накрая останах сам с шофьора – арабин, със слабо и сурово тъмно лице и брада. Приличаше на фанатизиран наемник. Не беше от приказливите. Следваше вярната посока като в магия, защото аз път поне не виждах, а само пясъци.

Когато най-сетне спря, нощта още не беше на привършване. Преди да отпраши, побърза да ми отвори вратата и почти ми изхвърли куфара върху пясъка. Слязох. Студът ме сръфа. След минути зъбите ми едва не се изпотрошиха от тракане и горчиво съжалих за зимните дрехи, които изхвърлих. В далечината светеха ярки луминесцентни лампи, окачени върху металните сондажни кули. Сондите работеха на пълни обороти, ако се съди по звуците, подвикванията и псувните. До мобилните фургони бръмчаха мощни климатици, долепени почти един до друг. От единия фургон излезе мъж. Набит, с приведени рамене, сгушен в работен фирмен гащеризон. Беше му студено и сънено. Подвикна към мен:

– Настанявай се в първия фургон най-вляво! – само посочи с пръст и бързо си пъхна ръцете в джобовете. – Там има малко храна, туба с вода и легло. За останалото утре ще получиш инструкции от техническия ръководител...

И се върна обратно да си доспива. Без ръкостискане, без въпроси. Полазиха ме тръпки по гърба. Отчаянието ми беше дълбоко и гъсто. Представих си корема на огромна мъртва риба, която се е стоварила отгоре ми. Криво-ляво се вмъкнах във стаичката, едва осветена от мижави глим лампи. Въздъхнах с облекчение – този мизерен уют и меката топлина от климатика все пак ми вдъхнаха някаква надежда за оцеляване. Изядох пакетирания сандвич, изпих чаша с вода и почти припаднах върху леглото.

Рано ме събуди същият набитак. Представи се като Кольо Видев от Пещера. Усмихна се широко. Торбичките под очите му и тъмният загар подсказваха, че оцелява тук благодарение на естествената си сила и жилавост. Здрависахме се. Силна, мазолеста ръка, много приличаше на моята. И по ръст, и по набитост също си приличахме. Такива като нас ги наричаха обектаджии. Сигурен бях, че и неговите дрехи излъчват характерна миризма на машинни масла, нафта и пот.

Съмваше, мракът отстъпваше пред свирепото слънце.

– Ще отговаряш за тежките машини и суперкомпресора. Механикът преди тебе го отзоваха... – Видев замълча, пое дълбоко въздух, сякаш да се отърси от лош спомен. – Аз съм началникът на обекта. То ... началник в пустинята може да е само Господ и... Не правиш нищо и не мърдаш никъде без разрешение. – усмихна се и допълни. – Сабха [1] е това, тук е северната граница на Сахара. Пътищата са от най-опасните в света. И гиблите [2] могат да те погълнат преди да се усмихнеш...

Гледах го напрегнато. Последваха кратки указания. Денят напредваше, всеки си имаше свои неотложни задачи. Мислех си, че понякога е най-добре някои мечти да си останат в главите ни. Опитах се да разгледам обекта. До една от сондите бликаше вода, изтичаше в огромно циментово корито. От опит знам, че не бива да пия. А вече примирах от жажда. Върнах се в стаята и изпих няколко чаши с вода. Потта заплашваше да ме превърне в мокро петно. Десетлитровата туба нямаше да изкара дълго с мен. Истинският кошмар бе очакване в неизвестното.

Първите дни се повлякоха и минутите изглеждаха безкрайни. Адска жега, непрекъсната жажда и постоянна несигурност. Нощите снасяха тежки кошмари в душата ми. Колегите ме предупредиха за змиите и скорпионите, защото най-близката болница била на километри през пустинята.

Всичко ми беше като в шемет. През базата все по-често преминаваха кервани, утоляваха жаждата си, наливаха вода и продължаваха в неизвестни посоки. Пристигаха и тръгваха джипове с работници и с шефове на фирмата. А аз сънувах чаша със студена вода и как пия до насита. Но заради жегата насита нямаше.

Сприятелих се с Кольо Видев и с повечето хора от обекта. След смените се отбиваха сондьорът Валтер Горанов и Кирил Зеката, който отговарял за радиостанцията и за важните съобщение. Общата ни тема беше триумфалното завръщане у дома с много армагани и минимум с по една лека кола. Аз си траех, че от прекомерното пиене на вода имам болки в бъбреците. Страхувах се да не ме отзоват по медицински причини. За да гася безсъниците, бях си надонесъл разговорници. Надявах се да усъвършенствам арабския език, пък и бях ходил на подготвителни курсове.

Една вечер в базата пристигна арабин. Водеше няколко камили с провесени отгоре им шарени издути дисаги. С него беше и малко момче, толкова слабо, че костите правеха кожата му на места да изглежда прозрачна. Явно искаха вода за себе си и за животните. Старият поздрави, поклони се и докосна рядката си прошарена брада. С жестове поиска разрешение за водата. Момчето само гледаше с антрацитните си очи и мълчеше. Заведох ги до каменните корита. Пред животворната течност очите им светнаха благоговейно. Първи пиха животните. Арабинът и детето не се решаваха за утолят жаждата си. Притичах до фургона. Донесох десетлитровата туба с вода и три пластмасови чаши върху импровизиран поднос. Налях и предложих вода. Не посегнаха. Аз изгълтах пълната чаша на един дъх. Предложих и на тях. Те отново ме гледаха втренчено.

Възрастният ми размаха костеливия си пръст, все едно да не правя никога така. Посочи настойчиво към стомаха и към бъбреците, нещо като все едно ги изваждам и захвърлям. Взе и остави двете чаши до себе си. От дисагите извади газов примус, постави го внимателно на пясъка. Укроти пламъка до синьо съцветие и отгоре му постави метално канче, в което сипа вода от едната чаша. Търпеливо изчака да заври. После прибави няколко лъжички мляно кафе и започна да вдига и да поставя металната съдина върху пламъка. Повтори няколко пъти. Разнесе се приятен аромат в пустинната нощ и тя стана някак не толкова враждебна. Арабинът почти ритуално отсипа от кафето в чашата ми, после в своята. Най-накрая отдели няколко капки и в тази, на момчето. Мълчаливо пихме. В този суров и непознат свят пиенето на ароматно кафе със случайни странници може да те преобрази. Само в очите на приятел можеш да видиш приятел. Изпиха и по чаша вода, на глътки, а лицата им излъчваха блаженство. Последвах примера им. И неистовата ми жажда се кротна. Станаха. Старият махна с ръка, поклони се и след минути поеха под звездите. В сърцето ми останаха забити антрацитните очи на момчето.

Дните се завъртяха като бесни. Имаше адски много работа, гледах да помогна на всеки. Жега! Не й се давах, макар да пърлеше и телата, и душите ни. Постепенно се поокопитих. И доверието на другите в мен укрепваше, личеше по ръкостисканията, усмивките и шегите. Предпочитаха аз да ги транспортирам в пътуванията до близките сондажи. Започнах да се ориентирам все по-добре в пустинята. Напредвах и с арабския. От Кольо Видев узнах, че в покрайнините на град Сабха в почивния ден петък се организирал голям пазар за плодове и зеленчуци. Обясних му, че съм селско чедо и много обичам дини. Ама любеници, дето им викаме. Ако има, да ми купи, пък все някак ще се разплатим. Обеща ми. Но не донесе дини. Шефовете били нервни и много бързали, не останало време да пазарува.

Все по-често се налагаше да обикалям района. Осланях се на интуицията, за да се ориентирам сред пясъците, особено нощно време, на фарове. Помагаха и пясъчните купчини, които правех с булдозера. Постепенно увеличавах разстоянията на пътуване. В почивния ден петък дори се престраших и стигнах до град Сабха, за да си купя любеници. Когато си без работа в подобни дни и с дявола си готов да играеш на жмичка, за да не луднеш. Успях да се върна успешно в базата късно през нощта. От този ден не тръгвах където и да е, ако в кабината ми не се търкаляха поне няколко сладки дини.

Седмица по-късно, привечер, Кольо Видев бе ухапан от скорпион. Зеката дотича, каза какво е станало и хукна към радиостанцията. После се върна. Обясни, че имало болница в Сабха, но никой от лекарите не искал да тръгне през нощта към сондажа, прогнозата била за влошаване на времето. От централата дали указания да му се инжектира определен серум като противоотрова. Но серумът липсваше в аптечките. Всички си траеха. Никой никого не погледна в очите! Валтер почти довлече Кольо до нас. Пребледнял, отчаян и плувнал в студена пот, с препускащо сърце. Едва ми прошепна:

– Брат, един живот не стига, за да спечелиш като за три... – и се отпусна в унес.

Тримата успяхме да го качим в един от по-мощните пикапи. Легна на втората голяма седалка зад водача. Подложихме работни дрехи и филцови платна. Тресеше го. Дишаше трудно. Спогледахме се с Валтер и Кирил. Приятелството е сурова школа, проверяват го подобни мигове. Не им позволих да тръгнат с мен.

Потеглих. С малко дребни пари, туба с вода, прожектор и няколко дини в кабината. Куражът и отчаянието често си сменяха местата в тягостните часове, през които предъвквах сърцето си. Когато по-късно спрях пред болницата и докторите го поеха, нямах представа как съм стигнал до тук. Въздъхнах дълбоко. Вратите се затвориха. В тях се блъсна внезапен прашен вихър, наръси ситни песъчинки по мозайката на стълбите. Когато седнах в кабината, усетих, че страхът също седна до мен и дишаше на пресекулки.

Потеглих обратно към базата. Звезди, небе и душа, която стискаш до прималяване в зъбите си. Нямах представа колко време е минало. Само осъзнах, че отдавна се развидели, а пътят и околностите ми изглеждаха някак си непознати. Спрях и слязох от машината. Дори изключих двигателя. Исках да огледам небето и да потърся ориентир. Бях се заблудил. Ужасът ме сдъвка.

И тогава по-скоро усетих, че хоризонтът се надига насреща ми. Гибла2! Небето се размъти и слънцето се скри в пясъчната вихрушка. Сърцето ми отново скочи в гърлото и остана там. Затичах се към машината. Тогава дочух стон. Обърнах се и видях детето на арабина с антрацитните очи – дрипав бял призрак, който отчаяно каза с гаснещ глас:

– Мъхунь! [3] – сивобелите му устни, трескавият поглед означаваха обезводняване и изтощение.

Строполи се върху горещия ситен пясък. Бързо го вдигнах на ръце и почти го хвърлих на задната седалка в кабината. Тръшнах вратата. Затворих и заключих прозорците и доколкото можах, ги уплътних с парцали. Положих го да легне. Напръсках го с вода. Горещината нарастваше. Но не можех да му дам да пие, беше ме страх да не го удавя, както е в несвяст. А трябваше да приеме течности. Взех едната диня. Разбих я в коляното си на две парчета. Издълбах едното парче и го сложих на главата на момчето, а другата на моята глава. После отчупих късче от сърцевината на динята и я опрях до устните му. Размърда ги. Едва отвори очи. Облиза сока. С усилие надигна ръката си и пое червеното резенче. Захапа го настървено и преглътна. Хареса му. Дори опита да се усмихне, като се взираше в мен. Белите му едри зъби проблеснаха в тясното пространство на кабината. Погледнах се в огледалото за обратно виждане и аз се засмях – с нахлупена динена кора на главата изглеждах идиотски. Полуусмивката на това дете превърна отчаянието в надежда. Трябваше да се боря за двама. Поне засега бяхме живи. Гиблата вече блъскаше яростно по кабината. Мислех, че ей сега ще се озовем в корема на чудовището Йона и там ще загинем. Часове на изтощителна жега, горещ ситен пясък хрускаше в зъбите ни. Увихме си главите с парцали от накъсаната дочена рубашка. Хàлата не се кротна с часове.

Но Господ се грижи за проскубаните си пилета. Почти в несвяст ми се стори, че долавям бучене на булдозер. Нямаше как да сбъркам този звук. Опитах се да отворя вратата, но не успях. Напънах по-здраво. Нищо. Само ситен пясък се посипа през процепите. Тогава се сетих за клаксона. Натиснах го със всички сили. Продължих да натискам, дори когато видях нечия ръка да се подава през отворената врата на машината.

Останалото може да се опише простичко. Радост, прегръдки, сълзи, ръкостискания. Чудеха се как това крехко дете е оцеляло самò. То също се усмихваше широко с нахлупено парче диня върху главата. Колеги от базата разпитаха момчето. Казвало се Хазарун [4]. Разбраха откъде е и го върнаха още на другия ден в селището. Не каза защо и как се изгубило сред пясъците.

Аз се радвах на своя втори живот. Но и той като първия – работа, работа, работа.

Когато в едно петъчно утро станах и се готвех да сляза пред фургона за сутрешното кафе, онемях. Пред него имаше струпана голяма купчина дини. До нея стояха Хазарун и арабинът от първата среща. Придружаваха ги неколцина мъже в бели роби и бяло-червени гутри [6], които свалиха. Камилите с издути дисаги преживяха мълчаливо до тях. Възрастните араби се поклониха. Изчакаха да сляза по трите фургонни стъпала. Едва тогава вдигнаха глава и наложиха гутрите.

Към мен сочеше момчето и викаше силно:

– Мистър Ашипатунь! Мистър Ашипатунь! [5]

Втурна се към мен. Прегърна ме с всички сили. Не искаше да ме пусне. Говореше и говореше почти до задъхване. Очите ми трудно сдържаха сълзите си. Усещах сърцето си в слепоочията. Придойдоха и колегите, да видят какво се случва. Зеката по-добре разбираше езика им. Каза, че Кольо Видев ми пращал поздрави, прескочил е трапа. Запревежда и думите на момчето:

– Много искам да те запомня. Когато моят Бог ме прибере в Рая, знам, че ще те срещна там. Но ти ще остарееш и ще изглеждаш различно. Аз ще те позная по миризмата, мистър Любеница...

Казват, че Господ не ни гледа отгоре, а отвътре. Сега той ме гледаше през насълзените антрацитни очи. Казват също, че вятърът не накланя само едно листо от дървото на живота. Но докосването на една детска ръка сигурно може да разлюлее целия свят. Затова изпращал спасението...

------------

[1] Сабха (на арабски: سبها – Sabhā) е община в Либия, намираща се в центъра на страната, наименувана е по нейния административен център Сабха. Има население от 130 000 души. Близо до града е и северната граница на пустинята Сахара, през която идват голяма част от автобусите с хора от Того, Судан, Нигер и Гана. Пътят между Сабха и Нигер е считан за един от най-опасните в света – шофьорите често се губят в пустинята, а пътници са умирали от жажда или глад.

[2] Гибла е парещ въздух, смесен с фин и горещ пясък, който прониква навсякъде. Обикновено трае от няколко часа до няколко дни. Изгаря склерите на очите, дробовете, задушава те.

[3] Мъхунь! – вода.

[4] Хазарун: наше име Камен!

[5] Мистър Ашипатунь! Мистър Ашипатунь!: – Господин Любеница! Господин Любеница!

[6] Гутра – произхожда от стари времена и предназначението й е да пази мъжа от пясъка в пустинята. Може да се носи по няколко различни начина, с което се демонстрира статуса на мъжа в обществото.

------------