Среща с любовта

– Шийла, идваш ли? – провикнах се нетърпеливо и хванах дръжката на вратата.

– Няма ми я дамската чанта – дочух приглушения отговор на колежката ми.

– Ще изтървем влака, момиче.

– Идваааам – Шийла се появи по средата на коридора и хукна към мен.

Излязохме припряно и забързахме по пътя към малката гара. Декемврийският вятър пронизваше до кости, но ние подтичвахме, с разкопчани якета и не усещахме студа.

След дванадесет-часова смяна в болницата, капнали от умора, всичко което искахме беше да се приберем.

Шийла – млада нигерийка, с внушително телосложение и вечна усмивка на лицето се задъхваше. Гарата беше наблизо, но дотам водеше наистина стръмен път. Когато най-сетне се добрахме до входа, видяхме влакът, който бавно се отдалечаваше.

Шийла се стовари на една от пейките и с дълбоки въздишки започна да бърше запотеното си лице:

– Извинявай, скъпа – произнесе тя на пресекулки, – ако не бях си загубила чантата...

– Нищо – примирено отвърнах аз. – Ще чакаме. Следващият е след един час...

– Ааа не – Шийла извади телефона от чантата си и набра някакъв номер. После заговори на родния си език. Говореше, смееше се, пак говореше...Аз не разбирах нищо и просто се отдадох на мрачни мисли: “Цял час ще висим на тая тъпа гара. Че и автобус няма. Докато се прибера ще мине още един час. Не ми се мисли.”

– Мъжът ми ще дойде, да ни вземе. Ей сега. Каза, че ще избяга от работа за малко, но няма да ни остави да чакаме. До 15 минути ще е тук. – Шийла доволно ме погледна и прибра телефона – Ще те закараме у вас.

– Сериозно?

– Абсолютно.

– Шийла, мъжът ти ще избяга от работа... Да не го вкараме в проблеми? Оставете ме на гарата или на някоя спирка. Аз ще се прибера...

– Не, не, не! – прекъсна ме тя. – Аз съм виновна да изтървем влака. Пък и мъжът ми няма да позволи да те зарежем насред път. Той е... – Шийла притвори очи – той е най-прекрасният мъж на света. Разбираш ли?

Погледнах я с любопитство. Не бях чувала много жени да казват подобно нещо.

– Радвам се за вас – отговорих, а наум продължих: “Блазе ти!”

– Знаеш ли, ние се запознахме съвсем случайно – тя се усмихна някак унесено, на спомена си и продължи: – Аз бях разведена. Първият ми брак беше много труден и след развода не исках и да помисля за втори опит. Но след време, пък и понеже разни приятелки ме убеждаваха... абе накратко рагистрирах се в сайт за запознанства. Мина почти година, преди да приема да изляза на среща с някого. Все не харесвах, съмнявах се, страхувах се...Накрая се уговорихме с един мъж да се срещнем на кафе, за да се видим и да си поговорим. В уречения ден отидох на мястото доста рано. От нерви.

Дълбокият, гърлен смях на Шийла се разнесе из празната чакалня:

– Наблизо имаше голям търговски център и реших да убия времето в него. Имах около 40 минути. Влязох в един магазин за дрехи, и започнах да обикалям. Гледах разни рокли, блузи. Нямах намерение да купувам нищо. Взех една рокля със закачалката и отидох до огледалото. Наложих я отпред за да си представя как ще изглежда на мен и... чух глас:

“Стои ти прекрасно. Тази рокля е точно за теб.”

Обърнах се да видя кой говори. Беше непознат мъж. Горе-долу на моята възраст.

Усмихваше се. Сега... На мен ми стана приятно, но нещо се озъбих. Не помня какво точно казах, но го срязах. Той се извини, че ме е притеснил, обаче не си тръгна. Аз оставих роклята и продължих да зяпам по закачалките и рафтовете, навирила нос. По едно време се обърнах.Той стои и ме гледа. И се усмихва.

Каза, че няма да ме притеснява повече. Ще си мълчи за роклите, но ако може да повърви с мен. И като се почна... Тръгна с мен из магазините. Разговаряхме. Той не спираше. Смеех се с глас на шегите му. По едно време, както разказваше нещо, млъкна. Вгледа се в мен, много сериозно и каза: “Това...ще го пробваш ли?” Чак тогава погледнах в ръцете си и видях, че държа чифт мъжки обувки. – Шийла отново избухна в смях, който зарази и мен.

– Разбираш ли? – продължи тя смеейки се – изобщо не бях забелязяла какво правя. Просто вземах някакви неща от рафтовете и ги оставях обратно. Правех се, че ги разглеждам. Механично. Как сме стигнали до секцията с мъжки обувки, нямам представа. Толкова се смяхме тогава!

Оказа се, че и той е от Нигерия. Дори сме живели в съседни градчета, но никога не сме се срещнали. – Шийла обърса с длан бликналите от смях сълзи и продължи, с усмивка:

– Така, мина повече от час. Аз изобщо не отидох на оная среща, но на другия ден излязох с този мъж. И на по-другия също. Без да усетя се влюбих до уши. – Шийла отново огласи чакалнята със заразителния си смях:

– Той призна, че се влюбил в мен още като ме видял и решил, че няма да си позволи да ме изтърве. След няколко месеца се оженихме. И сега съм наистина щастлива. Имаме две момчета. Той е прекрасен баща. Виждаш ли? Ако не бях се регистрирала в онзи сайт и не бях си уговорила среща... Ако не бях отишла 40 минути по-рано и ако не бях влязла в оня търговски център, а в някое кафе наблизо... Това нямаше да се случи. Никога нямаше да го срещна. Понякога се плаша като си го помисля. Толкова щастлива случайност! – Шийла повдигна глава към прозорците, със същия унесен поглед, който видях в началото на нейния разказ. Тя не гледаше пейзажа навън. Тя гледаше в спомените си така както може да гледа само едно влюбено сърце.

Нейната невероятна история ме накара да се замисля какво наричаме “Случайност”. Нещо непланирано, произволно, хаотично... Но как цяла поредица от недоразумения, съвпадения, съмнения работят в идеален синхрон за да ни доведат до точно определен резултат. Такъв, какъвто ние не можем да постигнем, колкото и да се стараем. Не сме ли малко надменни, когато наричаме това “Случайност”?

Защо? Защото не върви по нашия план? Защото си въобразяваме, че можем да контролираме всичко? А защо ни е да контролираме всичко... Телефонът на Шийла иззвъня. Тя отговори кратко и широко усмихната ме хвана под ръка:

– Хайде скъпа! Моят любим е тук и ни чака.

------------