Среща с пациент

Влязох в служебната стая на болничното отделение и чак сега забелязах, че съм дошла твърде рано. След цял ден, тичане... Има такива дни. Събират в себе си всичките задачи на света. И трябва непременно да се свършат днес.

“И когато всичко е изпълнено...Хоп! Отивам на работа. Да не ми е скучно през нощта.”

Малкият телевизор в стаята работеше, без звук.

“Да видим...Прогнозата за времето. Аз тая прогноза съм я гледала. Даже непрекъснато я гледам. Не се наваля. Не се наръмя. И днес, цял ден, неприятно пръскаше. Кокалите ми изгниха в тая Англия. А как обичам Слънцето... Как ми липсва...”

Затворих очи и се пренесох на Бургаския бряг. Там беше слънчево. Гледах тихата игра на вълните. Тръгнах боса по пясъка. Усетих как песъчинките се ронят по стъпалата ми. Вълните бяха подредили безкрайна гирлянда от водорасли по брега. Реших да я приближа, когато внезапно голям гларус долетя и кацна върху нея. Обърна се и ме загледа от упор.

“Не ме допускаш. Разбирам. Какво пък? Може и да си прав” – гларусът се огледа наоколо и се отдалечи.

Видението бавно се разми и аз си помислих: “Това трябва да си го запиша.”

Понякога ме връхлитаха някакви сцени. Като видения. Друг път необичайни диалози или ситуации. Тогава бързах да ги “драсна” някъде, за да не ги забравя. Казвах си, че може да ми потрябват за нещо.

“Дааа. Трябва да го добавя към колекцията от недовършени и незапочнати истории.”

Писането беше единственото ми убежище. Пишех от дете, но все не харесвах резултата и го пазех за себе си. И така, с времето, тайното ми занимание запълваше разни тетрадки и бележници. На всичкото отгоре изпитвах странно чувство на вина, когато пишех. Сякаш вършех нещо нередно. Сякаш нямах право на това и се криех като мишка. Наскоро започнах една история и все нямах време да продължа. Вървеше бавно. С дълги прекъсвания, заради неизбежните битовизми. Много исках да я разкажа, но често губех кураж и отлагах, за сметка на някакви ежедневни задачи. Това ме изнервяше и се ядосвах на себе си. Днес, денят беше точно такъв. Исках да поработя, но изобщо не стигнах до това.

Впрочем преди време, дъщеря ми ме разконспирира. Случайно. Признах си, че тайно пиша разни истории и я помолих да го забрави. Тя обеща и се направи, че е забравила. За Коледа ми подари голяма тетрадка с ръчно изрисувана, от нея, корица. На корицата съм аз. Щастливо усмихната. Размахвам красиво паче перо, а около мен, в див танц хвърчат изписани листи. Най отгоре, с артистичен шрифт се мъдри заглавие: “Скромното начало на бестселър”.

Отваряйки подаръка, старото чувство на вина ме връхлетя с пълна сила. Не знам от къде идваше, но знаех, че единственият начин да се справя с него е да се скрия в моето тайно убежище и да пиша. Тогава изчезваше.

Усмихнах се на спомена си и в този момент вратата се отвори с трясък и мигновено ме върна в служебната стая. Тетрадката, гларуса, топлият пясък и безкрайното синьо...Всичко изчезна. Колегите от нощната смяна започнаха да пристигат. Шумни и припрени. Разменихме дежурните поздрави и усмивки, но вътрешно се нацупих, че бях изтръгната от приятните мисли. Оставаха няколко минути. “Мммм даааа... Започва се” – помислих и напуснах стаята.

Дежурната сестра прочете набързо справката от деня и ни разпредели. Всеки тръгна към зоната си за подробен рапорт.

– Ти си на “Специален” тази нощ – започна тя. – Изчакай ме там. Ще дойда да ти обясня.

“Е да. Нали никой не иска да прави “Специални”, ще сложат мен” – възроптах на ум и неохотно потътрих крака към секцията. “Специален” означаваше, че имам грижата само за един пациент и трябва да стоя до него неотлъчно. Изглежда лесно, но всъщност си е предизвикателство и често има проблеми.

Залата беше тъмна. Само светлината от коридора пускаше светла пътека между двете редици легла. Веднага видях моя “Специален.” Някакъв исполин спеше блажено, изпълвайки първото легло по цялата му дължина. “Сигурно е баскетболист” – мина ми през ума. На метър от него, седеше колегата от дневната смяна. Млад африканец – същият калибър.

– Здравей – поздравих шепнешком.

– Здравей – колегата се оживи.

– Как е? – посочих с глава към “Специалния”

– Цял ден спи – колегата извади листите с рапорта и започна да рови из тях.

– Дезориентиран и нестабилен. С риск от падане. Това знам.

Той се усмихна неловко и вдигна рамене. Виждах как няма търпение да си тръгне.

– Дано не е агресивен, поне.

– Еми... Дано! – момчето си събра листите, и ми подаде папката на пациента:

– Тука – на всеки кръгъл час. Нали знаеш?

– Знам – все още мрачна отвърнах аз. За тези пациенти се водеше отчет на час или два...според предписанията.

– Желая ти късмет – каза той кратко и ми отстъпи стола.

Седнах и се вгледах в пациента, сякаш исках да отгатна какво ми е приготвил. Той спеше спокойно, с лека усмивка на лицето си:

“Сигурно сънува нещо приятно. Е, може пък да се разберем и да мине спокойно.”

Чак сега огледах цялата зала. Още петима мъже, по леглата. Единият четеше нещо на нощната лампа. Другите спяха, въпреки че беше само осем и половина, вечерта.

Постепенно споменът за красивото видение на плажа се завърна.

“Този гларус... И защо ми е да записвам тази сцена? Такива има стотици. Хората, вече са ги написали. Пясък, море, бриз... Много важно. Губя си времето като си въобразявам, че някой ще чете подобни фантазии. Нямам време за тях. Наемът и сметките не чакат.”

Неусетно дойде време за вечерните измервания и чак сега проверих името на пациента.

– Дерек – започнах тихо и предпазливо, – Дерек, време е да проверя кръвното ти налягане.

Дерек се усмихна по детски и протегна ръка, без да отваря очи.

“Я го гледай! – усмихнах се и аз. – Май се прави, че спи.”

Свърших с меренето, колкото можеше по-бързо и зададох глупавият въпрос:

– Спиш ли, Дерек?

– М-хмммм – той отново се усмихна, със затворени очи и се обърна на другата страна.

“Добре. Дотук – добре – помислих си. – С тая детинска физиономия не ми изглежда да е лош човек.”

Настаних се отново на стола и извадих телефона си. По принцип не е разрешено, но когато смяната е такава, не ни закачат. Все пак, по-добре да правим нещо, отколкото да заспим по време на работа. Зачетох се в някаква статия. От време на време поглеждах.

“Баскетболистът” спеше, щастливо усмихнат. Другите също спяха. Шумът отвън постепенно започна да стихва.

Наближаваше полунощ. Лампите в коридора угаснаха. Аз продължих с четенето. Статията не ми хареса. Беше пълна с грешки. Включително и правописни. Възмутих се наум, че никой не преглежда текстовете, които публикува, а маса нови журналисти пишат неграмотно.

“Абе неграмотно, ама пишат – неочаквано моя вътрешен критик се обади. – А ти, като много знаеш какво написа?” – Имах този навик да водя спорове със себе си. Понякога се чудех дали е нормално.”

“Ами нямам време. Кога да пиша? С тия нощни смени, цял ден спя.”

Критикът в мен беше безпощаден: “Само се оправдаваш. Ето, сега например. Защо не си взе бележника? Вместо да дремеш на тоя стол, можеше да свършиш малко работа.”

“Не става. Тук имам други задължения. Не мога да се съсредоточа.”

“Големи задължения. Пациентът спи, а ти го гледаш.”

“Да, ама може да се събуди и тогава?”

“Не може да отлагаш вечно. Всичко е в главата ти. Трябва да го извадиш оттам и да го подредиш върху листа.”

“Ами ако не става? Ако не е хубаво? Ако не си заслужава?”

“Пука ли ти? – критикът се изнерви. – Не виждаш ли, че когато спреш се разболяваш?”

“Вярно е. И какво да направя? Как да си плащам сметките?”

Критикът замлъкна.

“Няма смисъл да се оправдавам пред себе си – продължих примирено. – Истината е, че ме е страх. Искам да продължа, а се страхувам. Май не си вярвам много...”

Моят пациент се раздвижи, неспокойно в леглото.

– А! Здрасти – той ме погледна с детинската си усмивка.

– Здрасти – отвърнах. – Добре ли си?

– Да. Само че трябва да стана за малко.

– Добре – приближих се до леглото и включих автоматично инструкциите: – Не бързай! Не ставай рязко! Първо седни! Така. Как се чувстваш? Вие ли ти се свят?

Дерек ме гледаше с любопитство. В усмивката и в погледа му се четеше лек присмех.

– Какво? – попитах аз.

– Нищо. Добре съм. Не се притеснявай!

Ей така като ми кажат, най–много се притеснявам:

– Добре – запазих хладнокръвие. – Къде искаш да отидеш?

– В тоалетната – той вдигна рамене, – ако нямаш нищо против...

– Чудесно. Ще трябва да дойда с теб.

Дерек повдигна вежди.

– Само до вратата – допълних аз. – Няма да влизам вътре. Спокойно.

– Имаме сделка – отсече той. После стана рязко и леко се олюля. Аз понечих да го хвана, но той ме спря с жест:

– Добре съм. Наистина. Знам, че трябва да ме пазиш – присмехулните пламъчета бяха изчезнали. Човекът гледаше спокойно и дружелюбно. – Просто ми е малко смешно, разбираш ли? Я виж! – Той протегна едната си ръка встрани.

– Какво да видя?

– Можеш да минеш под ръката ми – и той се разсмя по момчешки.

Така беше. Можех. Стигах до мишниците му. – Как ще ме пазиш? Ако падна ще ти счупя нещо. Всъщност, аз трябва да те пазя.

Звучеше твърде логично за човек, който е “дезориентиран”.

– Дерек, това ми е работата.

– Знам, знам – той се усмихна добродушно. – Да тръгваме, че вече не мога да стискам.

Тоалетната беше на около 3 – 4 метра от леглото му. Извървяхме ги бавно. Дебнех походката и стойката на тялото му, за да “хвана” нещо нередно. Всичко си беше нормално. Той спря пред вратата:

– Видя ли? Няма проблеми.

– Чудесно. Ще те чакам тук – отвърнах му.

– До скоро – присмехулните пламъчета отново проблеснаха предизвикателно.

– Приятно прекарване – върнах му закачката.

Дерек се разсмя и смехът му заглъхна зад вратата. Малко по-късно, щастливо усмихнат, той излезе и поехме по обратния път. Вървеше стабилно, но бавно. Явно за да не му досаждам с постоянните съвети. “Специалният” спря до леглото си, разпери ръце и каза:

– Видя ли? Нищо не се случи.

– Видях. Справяш се чудесно. Вероятно още утре ще отменят “Специалните” грижи, но все пак това трябва да го каже докторът ти.

– И доктор ли имам?

Взрях се в лицето му стреснато:

– Дерек, ти си...

– В болницата. Знам. Шегувам се – той отново се разсмя тихо и се огледа. Внимаваше да не събуди някого. После се наведе над леглото си. Аз скочих:

– Какво става? Какво правиш?

– Изпъвам чаршафа – отвърна ми той, през смях. – Спокойно! – след това седна и с много сериозно изражение заби поглед в мен:

– Пишеш ли?

Сега, аз се обърках:

– Какво да пиша?

– Оная история, дето я започна.

Стомахът ми се сви на топка. Гледах го и не разбирах как е възможно да ме пита точно това.

“Какво става? Телепатия? Ясновидство или въпросната дезориентация? Или ме взема за някой друг... Не може да знае. Сигурно е съвпадение. Сигурно нещо бърка” – бях се вторачила в него и мълчах. Сигурно съм изглеждала нелепо, защото той ококори очи като ме имитираше.

– Питах те дали пишеш.

Безкрайно объркана, с напълно блокирани реакции, отвърнах:

– Не.

– Защо? – Дерек ме гледаше строго.

– Ами... нямам време – смотолевих неуверено.

– Аха. Значи ще трябва да намериш време.

Не можех да повярвам, че водя този разговор и изтърсих троснато:

– И защо да го правя? Никой няма да отпечата такова нещо.

Дерек се беше заел да си оправя възглавниците и рязко се извъртя към мен:

– Какво? Ще я отпечатат ли? Казаха ли ти вече?

“Боже, милостиви!” – Какво се случваше? В главата ми цареше хаос:

– Не. Никой не ми е казвал нищо. Аз не съм я довършила. Казах, че няма смисъл.

– Защо? – той повиши глас като недоволен учител.

– Защо да пиша? Кой ще го чете това?

– Ха! – тросна се Дерек – Кой щял да го чете... Хората ще го четат. Аз ще го чета.

Той се завъртя на една страна, погледна ме ядосано и си легна. Седях на стола, в пълно недоумение. Не можех да повярвам, че се случва.

Дерек отново ме погледна косо и отсече:

– Пиши! Трябва да пишеш!

– Добре – едвам чух гласа си. Цялото ми объркване премина в чувство за вина.

– Обещай ми!

– Обещавам.

– Добре – той отново се усмихна приятелски и се обърна на другата страна. След малко чух равното му дишане. Моят “Специален” спеше.

Аз продължих да се взирам в тъмното като хипнотизирана. Единственото, което разбирах бе, че нищо не разбирам.

Нощното дежурство се влачеше бавно, защото нямах какво да правя. По някое време, една колежка дойде да ме смени за да изляза в почивка. Отново в служебната стая, с чаша кафе, отворих телефона си и започнах да нахвърлям бележки по започнатата история. Можело значи.

До сутринта не се случи нищо. Не можех да извадя този странен разговор от главата си. Сцената се повтаряше в мислите ми пак и пак, и пак... Търсех някакво логично обяснение на този абсурд. Някакво. Каквото и да е.

Утрото ме завари страшно изморена, въпреки, че не бях вършила нищо особено. “Специалният” спеше с неизменната си невинна усмивка.

Зачудих се дали ако се събуди ще си спомня нещо от странния ни разговор.

Лампите в коридора светнаха. Новият ден настъпваше, с обичайните звуци.

– Дерек – плахо опитах да го събудя, – време е за...

– Кръвното. Знам – той отново протегна ръка, без да отваря очи.

“Не може да бъде! Тоя човек знае всичко. И те наричат това “Дезориентиран”? През цялото време спи и все пак знае всичко. Направо ме плаши.”

Приключих и отново седнах на мястото си:

Мислех за странния ни разговор, вторачена в гърба му и се чувствах виновна пред него.

“Това е нелепо – мина ми през ума. – Просто няма как да знае. Това е някаква случайност. Абсолютна случайност. “

– Добро утро – чух шепот до ухото си и се обърнах. Колежка от дневната смяна се готвеше да започне работа.

– Тръгваш ли? – Дерек се обърна и ме погледна строго.

– Да. Време е да си лягам – опитах да се пошегувам.

– Приятни сънища! – пожела ми той – И не забравяй! Пиши!

“Значи помни? Помни какво сме говорили?” – колената ми омекнаха.

– Обещавам. А ти, оздравявай!

– И аз обещавам! – Той се усмихна и отново се обърна на другата страна.

“Толкова странен човек” – вървях към къщи и разсъждавах: “По-скоро, странен случай. Или просто странен разговор.” – Продължавах да търся логично обяснение на всичко. – “Никога преди не съм го виждала и сигурно никога няма да го видя отново. А как ме закова като бръмбарче в хербарий. Какво пък? Може би трябваше да чуя това, за да продължа. Да. Ще пъхна един бележник в работната раница. За всеки случай. И ще продължа. Все ми е тая дали някой ще чете написаното. Хич да не е, Дерек ще го прочете. Нищо, че не знае Български.”

Тази мисъл ме развесели и почувствах как се превърна в широка усмивка.

“Каква случайност! Някакъв “Специален” случайно надникна в тайната ми. Даже не надникна, а направо влезе през парадния вход. Съвсем случайно. Хм. Чия беше мисълта, че когато Ангелите искат да ни кажат нещо, те ни изпращат някой, чрез когото ни говорят? Този пациент... дали не беше...

------------