Разходката на ноември

Дата: 
петък, 31 January, 2020
Категория: 

Разходката на ноември
(На Габриел Гарсия Маркес)

Ноември е миг на разтегнато щастие.

1

Често забравяме, че магията е навсякъде около нас. Природата е великият съзидател на глобалната жива картина. Сега боите ѝ ставаха малко по-тъмни, а четките започваха да се движат в танца на красива импресия. Купчините окапали листа стопляха изстиналия асфалт, а вятърът тихо свиреше увертюрата на старата есенна опера. В студения ѝ такт мелизми бяха само падащите жълти листа. Те озаряваха като лъч светлина голямото и мрачно платно на най-стария познат ни художник. А той, като гледаше следите от четката, се засмя. Тъжният смях на природата кънтеше без звук. Стъпките на смъртта на ноември се губеха из шарените улици на града.

Денят вече умираше и нощта скоро щеше да се роди. Мракът постепенно покриваше сградите със своята черна мантия. Но гражданите бяха даже възбудени. Те всички очакваха сезона на щастливите коледни празници. Скоро декември щеше да започне своята дълга разходка по нашия свят.

Тишината на вечерта се нарушаваше само от тихия шум на нечии тракащи стъпки. Постепенно звукът се усили и светещите вече лампи очертаха силуета на странна фигура. На главата си тя имаше черен, скъсан отгоре цилиндър. Надолу беше облечена с костюм в същия тъмен цвят. Сакото, което носеше, беше разкопчано, а обувки не се виждаха. След всяка крачка на черната фигура студът в малкия свят на жълтите листа се засилваше. Клоните започваха да треперят, а трелите на вятъра отново изпълваха вечерта. Докато пристъпваше с малкия си черен бастун, създанието неочаквано спря. Намираше се точно под светлината на една от уличните лампи и тя можеше добре да освети лицето му. Плътта по него отдавна беше изчезнала и надолу то бе някак криво и гротескно извито. Вятърът свиреше в празните му очни кухини и в тях се чуваше красивият звук на весела флейта. Скулите се спускаха, подобно на малки отсечки, и завършваха с нещо като усмивка, неспособна на емоция. Големият, макар и скъсан цилиндър, прикриваше няколкото пукнатини в задната част на черепа.

При вида му щастието се спотаи настрана и остави самотата в главната роля. Фигурата бавно разтвори челюсти:

– Изненадите валят и болезнени капки мокрят душата ми. Вятърничавата радост чезне в тесните пролуки от време. Лебедовата ми песен ще е музиката, която ще я спаси.

Думите отекнаха в мрака и сякаш целият свят замълча, притихнал под тежестта им. Природата си беше сложила оловна жалейка. Ноември започваше последната си разходка...

2

Среднощният скитник ходеше по големите булеварди, а костите му потракваха в оживен такт. Изпод цилиндъра му беше започнала слабо да се процежда тънка струя светлина, която постепенно се усилваше. Стотици нервни коли подминаваха странника. Блясъкът на фаровете им падаше като пламъка на последна клечка кибрит в ръцете на премръзналата урбанизация.

– Никога няма да разбера... хората... – заговори на себе си съществото. – Светът им е пълен със светещи ангели и щастливи звезди... А в душите им херувимите печално танцуват своя танц на забравата – и завъртя бастуна, на който се опираше.

То вървеше и продължаваше да гледа пейзажа наоколо. Само не можеше да си обясни откъде идва красотата на нощния град. Сякаш два свята се сливаха, образувайки багрите на последната нощ от ноември. Небето беше красив акварел и за украса художникът му бе нарисувал звездите. Морето, скрито зад сградите, тихо напомняше за себе си със звука на вълни от акрил. Моторните рицари бяха като щура и забързана графика, срещаща мира на самотната живопис. А среднощният скитник с интерес съзерцаваше тази леко хладна творба, опрял глава на бастуна си.

– Сега животът ми свършва и вече никой не помни как се родих. Впрочем аз никога не съм се раждал. Но ви нося възкресение... – каза и отново замълча странникът. Скоро силуетът му се очерта пред входа на един от най-старите хотели в град Z. Съществото погледа вътре. Фоайето граничеше едновременно с ресторанта и с кухнята. Изтощени от бързане келнери се блъскаха едни в други, разменяйки си димящи чинии. Във вихъра на изморените скорости странникът забеляза да влиза жена. Достолепието ѝ държеше вратата, а ефирът покани на танц полилеите.

След като запотен сервитьор настани вътре дамата, странникът се доближи до вратата и я докосна с костелив пръст. Върху нея се появи лек скреж и стъклото, от което беше направена, се покри с рисунки от леден молив. После странникът влезе във фоайето. Бягащите келнери дори не го забелязаха. Усетиха единствено студения повей. Подмятайки бастуна си в ръце, гостът се отправи към вътрешността на ресторанта. Влизайки, спря и се огледа наоколо. Хората се носеха в своите балони от отвлечени разговори. И всяка маса беше различна вселена. На Земята стоеше само една стара дама. Същата, която съществото видя по-рано. То я доближи и погледът ѝ почти успя да го стресне. В него се четеше една грозна увереност. Тя отдавна беше свалила черното було на самотното бъдеще и то ясно се беше разкрило пред дамата, която за седемнадесети път прекарваше тук последната нощ на ноември.

Старата дама потвърди сякаш на себе си тази суха и отдалечена от радостта действителност:

– Седемнадесет години... А всичко се случи преди миг.

Тогава чудатият гражданин се обърна към входа, откъдето влизаха и излизаха келнерите. Измежду тях се отличи някой. Той не беше облечен в сервитьорска униформа. Носеше бял панталон и риза в синьо. Жената също го забеляза. Той беше дошъл. Днес. След седемнадесет години. Отиде до масата, на която седеше жената. Тя не сваляше очи от него.

– В последния ден от ноември. Отново тук – отдалечено каза мъжът.

Лицето му беше бледо, а очите му – изтлели огньове от упование. Повторната среща бе случката, съхранила го в годините досега. Беше слаб и с къдрава коса. Тя беше последният вопъл на отиващата си младост.

– Радвам се... да те видя, Иля! – отвърна тя и отрони отмалялото от чакане възклицание.

– Липсваше ми... – заекна той и добави с кривнал възторг. – Ирина!

После тишината погълна думите, а диханията започнаха да отмерват времето. Любовта, държейки чаша с надежда, се настани до Ирина и Иля. Те се гледаха кротко. За миг отново беше последният ден от ноември. Първият път. Тогава се срещнаха. Макар да започваха да се познават сега. Съществото ги гледаше. Внезапно потръпна от радост.

3

Излизайки навън, съществото съблече тежкия плащ на времето. То се почувства ранимо без досегашната си величественост и забави безмилостния си ход. Щастието на гостите внимателно пое по неравната пътека на вечността. Навън ставаше все по-студено. Декември наближаваше и зимният певец вече подготвяше своите гастроли. Странникът продължи разходката си с една оживена ритмичност. По-късно кривна от булеварда и се залута по малките улички, които образуваха лабиринт. Светлината под шапката му беше отслабнала, за сметка на шеговитата му виталност. Затова спря на място, когато въздухът се разкъса от профучалата край него фигура. Тази на Явор. Поривът бе толкова силен, че почти събори изящния, леко прокъсан цилиндър. Съществото се обърна и се загледа след младия мъж. В тишината още се чуваше зловещият вик на асфалта, който изнемогваше под скоростта и бързината на хората. Постепенно стонът на отчаяна примиреност утихна и странникът вече чуваше мислите си:

– Време е за нова среща! – каза си той.

Продължило в същата посока, съществото скоро се озова пред вратата на една стара красива къща. Тя се намираше на улица без име. По фасадата на тази изморена от старостта си принцеса пълзяха бръшлян и влюбена роза. В късно умиращата есен от тях се носеше уханието на ранна пролет. Отстрани на прозорците имаше красив железен обков, който допълваше цялата елегантност на къщата. Съществото леко бутна вратата и влезе. Слаба жълтеникава светлина осветяваше пропития от влагата вестибюл. По пода още личаха пресните следи от стъпки. Бяха на Явор.

– Закъснях – бяха първите думи, които странникът различи в тишината. Гласът беше мъжки.

– Отново – кратко отвърна женски глас. Отговорът прозвуча някак тъпо в ушите на странника. Той видя спираловидна стълба и започна да се изкачва по нея.

– Днес за първи път усетих самотата на къщата. Стените ѝ са пропити със сантимент, а от подовете се чуват гласове на забравени духове – с разпалващо се огнище в душата заговори Ира.

Тишината разнесе думите ѝ из стаята, ала те останаха без отговор. Съществото беше почти преполовило пътя си до етажа, когато чу гласа на младежа. Той треперещо стъпваше и разреждаше въздуха. Гласовете ни често имат свой самотен живот.

– Днес ли е? – вяло попита той. Беше си спомнил, че преди месец Ира получи покана от университета на град Y.

– Днес е тридесетият ден. Срокът изтича след час. Самолетът ми излита в десет – отговори тя.

Това трябваше да е последната им среща в къщата, приютила свяна на ранната възраст и грубата емоция на младата зрелост. Когато бяха малки, идваха да танцуват в музикалната школа, която се намираше тук. После тя затвори, но Ира и Явор не прекратиха срещите си. Досега.

Странникът вече се беше качил. И добре виждаше младите. Ира беше облечена в черна блуза и дълга жилетка в същия цвят. Обувките ѝ имаха висок и груб ток. В очите ѝ тихо говореше смълчаната досега обич. Явор беше своеобразен стълб на мрака. Действително, когато след години умря, откриха, че смъртта е настъпила вследствие на присъщата му самота и печал. Гледайки ги, странникът развеселено си каза: “Тази нощ нито един самолет няма да излети!”.

В миг в къщата се разнесе ведрият звук на пиано. Силното форте раздвижи праха по стените, а тихият глас в пианисимо разчувства студения камък. Ира отпусна скръстените си ръце и се загледа в стената от чувства пред себе си. Искаше да избяга от онази надежда, облечена в меланхолия, която я нападаше от очите на Явор. Тогава един почти жив акорд зашлеви сърцето ѝ. Така напомни на Ира за онази влюбена реалност, която таеше навътре в себе си. После се обърна към Явор. Приближи се, а медальонът върху гърдите ѝ се опря в неговите. Безсилието от стаени емоции сломи всяка привидна решителност. Тази нощ световете на Ира и Явор се сляха...

Странникът беше изчезнал. Долу пианото възпяваше душите на отминали композитори. Времето сякаш забави бясното си темпо и се отдаде на красивата музика.

4

Странникът стоеше на прага на къщата.

– Време е за края... на ноември! – рече и направи опит да се усмихне.

Докато вървеше по тесните улички, които нямаха имена, той си мислеше за световете на хората. Колко са много, а се събират само в един. Не разбираше как той може да е достатъчен. Да стига за цялата самота, която родът на Каин по наследство носеше. Скоро странникът се озова в центъра на града. Улицата, която го изведе там, постепенно започна да става все по-широка и накрая завърши с входа на дълъг подземен тунел. До него се намираше висок знак с надпис “МЕТРО”. Беше близо до големия градски площад. Оттам минаваха старите трамвайни линии и съществото чу звука от ръждясалите колела, търкащи се в железните релси. На невзрачна табела беше отбелязано и работното време. Метрото щеше да затвори в дванадесет. Само след час.

Странникът реши да слезе надолу. Започна да пристъпва по всяко едно от стъпалата, които образуваха мъртъв ескалатор. Докато слизаше, странникът забеляза как пространството ставаше все по-ярко. Въпреки че беше краят на деня, метрото на град Z пееше песента на закъснялата работа. Всички толкова бързаха, че дори не успяваха добре да видят в кого се бяха блъснали. На кръстопътя, наречен “прикачване”, светове и вселени се срещаха и всички земни звуци се сливаха. Шумът беше химнът на хората. Особено тук, на тази възлова гара, скрита от слънцето.

– Толкова миризми, звуци и различни очи – цялата човешка лудост е на този перон – с обобщаващ тон каза странникът.

– И е толкова пусто. Макар и да е пълно с хора – обади се глас.

Съществото се обърна. Изпусна изненадано бастуна си и чу как се удари в земята. Дълго време странникът се взираше в жената пред себе си, преди да заговори объркано:

– Но какво?! Нима... нима ме виждате?! – думите му бяха отправени към ниска старица, стояща зад щанд за книги.

– Разбира се! Да не мислите, че сте невидим? – каза тя. – Не повече от мен.

Съществото не отговори. Посивялата жена продължи:

– Вие сте сигурно първият човек, който се спира на щанда ми... от месеци.

Известно време разговорът се водеше от звука на минаващи влакове. После странникът каза високо:

– Е, тогава се радвам! Вие сте първият човек, който ме забелязва.

– Същото важи и за Вас. Макар и да не съм сигурна, че сте точно човек – отговори жената.

– Казвам се Лина. Работя тук от години – добави тя.

– И винаги сте работили тук? Никога ли не сте изваждали малкия си щанд на слънце? – попита съществото.

– Ами слънцата под слънцето? Всеки човек е ярък. А аз имам честта да ги виждам и наблюдавам всеки ден. Виждам в тях красивата дъга от акварелни емоции. Силни и спонтанни, те правят дъгата да е като цветния въздух в горещ, лепкав от влага ден.

– Съживяващо е да знаеш, че виждате света така хубаво! – тихо възкликна странникът.

– Никога не съм го виждала другояче – каза жената. – Винаги обаче съм се питала чия невероятна приумица е времето, с мисълта за което бавно убиваме себе си.

Странникът се вгледа с празните си очи в жената и сякаш пустият му взор се превърна в цяла вселена.

– Знаете ли, точно това не разбирам и аз! Смятам да намеря решение! – весело каза странникът, подхвърли бастуна си и го хвана във въздуха.

После леден полъх се разнесе в подземния свят и сякаш за момент последният удар на часовника престана да трепти. Беше дванадесет. Метрото затваряше.

– Сбогом, Лина! Благодаря Ви! – каза странникът и се отдалечи от щанда. Когато тръгваше, Лина видя, че светлината под цилиндъра му беше изцяло угаснала. После си спомни, че трябва да затвори щанда за през нощта. Докато, заедно с последните служители от метрото, се прибираше, тя не престана да мисли за странника.

5

Метрото на град Z беше пусто. Часът за затваряне отдавна бе минал. Всички влакове бяха откарани в депото. Затова на последния перон се виждаха само релсите. Това беше най-новата спирка на градското метро. Една-единствена пейка беше събеседник на мрака наоколо. На нея имаше някой. Той беше облечен със синьо палто, което имаше снежинки по ръбовете. Вратът му – покрит със светлосин шал – бе сякаш направен от най-крехкия лед на земята. Панталоните и обувките му вяло се съгласяваха със сивотата си и почти не се забелязваха. На ръцете си той имаше вечни снежинки в светлосин цвят. Не можеше да се види единствено лицето му, защото лампите вече не светеха.

Тихият монотон на часовника сам се омайваше със сладък звук. Скоро нечии стъпки нарушиха тиктакащия му консонанс. Странникът с черен цилиндър се появи, енергично размахвайки своя бастун. После го подхвърли и той умря в пространството. След миг неоните отново светнаха. Вече добре се виждаше фигурата на господина, облечен в синьо. Жизнените черти на млад човек правеха иначе студения му вид по-топъл. В очите му делфини от син кристал изнасяха своето представление. Шоуто се прекъсна и сините красавци се взряха в странника. Той замахна с ръка и бастунът долетя точно навреме, за да го хване.

– Значи ще я изпращаш! Казвали са ми, че е красиво – заговори съществото и докосна с пръст върха на бастуна си, сякаш искаше да го успокои.

Събеседникът му замълча, а после отвърна:

– Така би трябвало. Краят винаги е красив. Защото е поле за изява на новото.

– А то е винаги по-добро – каза странникът и с усмивка добави: – Дори моят бастун. Старият, който имах, не би успял да включи всички лампи, без моя помощ.

После двамата седнаха. Странникът с черния костюм известно време гледаше безмълвно към мрачния тунел и човек би решил, че очаква да дойде влакът. После заговори и от гласа му се разливаше тайнственост:

– Радвам се, че си отивам. Значи съм бил жив. Макар и без да се раждам.

– Ние сме само проекция – напомни му другият. Усети се елегантният опит за енциклопедичност в гласа. – Жалка жива химера.

– Но е трудно да се повярва. Все пак е хубаво. Да мислиш... че си жив!

Възклицанието беше родено от мъдростта на самотата.

После и двамата дълго мълчаха. Накрая странникът с цилиндъра сложи край на мълчанието. Той се надигна и като погледна невиждащо към стоящия пред него, каза:

– Сбогуване. Май така се наричаше.

После подаде костеливата си дясна ръка на другия за поздрав и силно изщрака с пръстите на лявата. Чуха се колелата на приближаващ влак. Макар всички да нощуваха в депото. За дъх време фаровете му окъпаха перона в жълта светлина. Металният рицар беше в различни цветове. Те се повтаряха, групирайки се по три в една цветова гама. Само от сините и от кафявите липсваше по един. Съществото се отдалечи от младия господин и застана пред единадесетата врата на влака. Тя се отвори и то беше почти стъпило вътре, когато другият му извика:

– И утре никой няма да те помни? – в гласа му се усети надежда.

– А нима ме помнеха днес?! – усмихна се той и с глас от тишините в душата си каза:

– Само светлината не се забравя.

После влезе във влака, който потегли в същия миг. Беше се появил нов цвят в тъмнокафяво. Остана да се запълни само един от сините.

* * *

Утрото напусна кулисите. Сега то виждаше добре своята жива публика. Алеите в жълто вече се стопляха. Тишината пълзеше по тях и бавно умираше. Зад нея бягаше делникът и донасяше звуците. Този път с оттенък на щастие.

Днес дните са още такива. Весели. За Ирина и за Иля. Явор и Ира. Също и за старата Лина. Както и за всички хора от ресторанта... и от град Z. Защото вече никой не се нуждаеше от време и то отдавна беше забравено. Не го превъзмогна само госпожата по математика от училище X. Един ден, по време на седмия час, продължаващ вече цял месец, тя скочи през прозореца и повече никой никога не я видя.

 

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите