В огледалото на прехода – стихосбирката на Сергей Комитски “Шепи с огън”

В огледалото на прехода – стихосбирката на Сергей Комитски “Шепи с огън”
( изд. “Никол”, 1999 г. и “Събрани съчинения, том 1”, изд. “Български писател”, 2018 г.)

Според Мохамед Икбал (1877 – 1938 г.) – поет, юрист и политик, народен поет и герой на Пакистан, “поезията е наследник на пророчеството”. Между “виждането” и “съзиданието” обаче има огромна разлика. Истинското предназначение на поезията е да накара читателя да осмисли случващото се в настоящето с оглед на първоначалния му замисъл като желана обществено-политическа промяна. Именно в този аспект стихосбирката на Сергей Комитски “Шепи с огън” е необходима на съвременния български читател, тъй като тя акцентува обществено-политическите процеси в България в първото десетилетие след 1989 година, в които сме участвали по някакъв начин и самите ние. Още повече че горчивите плодове на промяната към т. н. демокрация берем точно сега. Явно е, че становището на Мохамед Икбал за поезията неслучайно се родее с предупредителното прозрение на Димчо Дебелянов в стихотворението му “Поет”: “От там, де целий свят отива, / той, рано стигнал, се завръща; – / пред туй, което другите опива, / лице с презрение отвръща.”

Стихотворенията, поместени в стихосбирката “Шепи с огън” от Сергей Комитски, са писани в края на 1988 и през 1999 година. Изминали са 10 години от началото на прехода и 2 години от приемането на България в ЕС. Би трябвало точно в този период да се усеща най-осезаемо възторгът от новото, което все още е в своя градивен полет напред и не е докоснато нито от мъглите на неверието, нито от студовете на разочарованието и покрусата. Би трябвало!... Рентгеновото око на поета Сергей Комитски обаче е видяло и прозряло истината и, колкото и да е болезнено и за самия него, като творец той се чувства длъжен да я каже. Предусещането за онова, което се случва с българския народ, е вписано имплицитно още в първото стихотворение на поетичната му книга:

Дали

Дали потребно е да си потребен?
Дали почтено е да си почтен?
Дали, дарил на просяк милостиня,
не ще те той ограби някой ден?

Дали морално е да си морален?
Дали простено е да си простен?
Дали, спасил развратника от хули,
рога не ще ти сложи някой ден? (...)

Дали, подал ръка на мерзък лумпен,
не ще те ликвидира някой ден? (...)
Дали, свалил Христос от кръста,
не си ти Юда всеки ден?

Случващото се в обществено-политическа действителност разколебава всички нравствено-етични култове в ценностната система на българина. И заглавието, и петте строфи на въвеждащото стихотворение, са оформени като питания на автора към читателя, които са подбрани и вербализирани по такъв начин, че не само да активизират оценъчното му мислене, но и да го накарат честно да признае: Да, в днешно време не е потребно..., не е морално..., не е коректно..., не е хуманно... да пазиш онова, което хилядолетия наред дедите ни пренасят през овразите на времето, за да съхранят българската идентичност, морал и етика; онова, което в миналото им е създавало самочувствието на истински българи. Като добър историк и народопсихолог, Сергей Комитски търси причинно-следствената връзка за случващото се, търси корените на Злото, закодирано в нас в близкото и по-далечното ни минало, в онова, което си говорим само “на ушенце” в тесен приятелски кръг. И го посочва директно в следващото си стихотворение с безпощадно разголващо, жигосващо слово, за да ни накара да обърнем погледа си към самите нас, към собственото ни поведение и начин на мислене, надявайки се да се случи най-после така необходимият катарзис в българската общност:

Народностно

Що за народ сме, що за държава?
Все някой някого вечно предава.
Без векове назад да се връщам,
стотина години с поглед обгръщам
и РАВНОСМЕТКАТА:
Христо Ботев, Бенковски и Волов,
и Дякона Левски с венец ореолов
ПРЕДАДОХМЕ!
На Илинден предавахме и Преображение.
Яне, Гоце и Даме (без гузно тежнение)
ПРЕДАДОХМЕ!
В септември предадохме Гео,
Йосиф Хербст и Румянцев
(без издадена тео...
теофобска квитанция).
Последваха ги партизани, ятаци, горяни
(къде разбрани, къде под забрани),
фронтоваци, трудоваци, кулаци,
селяни и граждани с позиция –
на официалната власт
ОПОЗИЦИЯ.
(...)

В смутните времена от началото на прехода, сякаш отново поставен под безмилостен ятаган, българинът е принуден да избира между живота в недоимък и предателството; и пак като в робските години влизат в сила изпитаните във времето максими: “Срещу ръжен не се рита” и “Преклонена главичка сабя я не сече.” Резултатът е обичайният в такива ситуации: “Предавам, предаден, предателство”, – / подла стратегия, долно вмешателство / в душевната ни аула. / Въобще, / ЖИВОТ НА КОТА НУЛА.” За съвсем кратко време, само за тези десетина години, България се връща обратно назад в своето социално битие, за да ни припомни познати ситуации от поезията на Христо Смирненски и неговата стихосбирка “Да бъде ден” (1922 г.). Седемдесет и пет години след нея, в демократична България, членка на ЕС , улиците в големите български градове връщат познатите ни персонажи на недъгавите просяци, на бездомните музиканти, на уличните жени и старите циганки, на наследниците на малкия Гаврош. Животът се превръща в маскарад, който девалвира старите нравствени ценности, защото хората “и на днешния глад” са принудени да премълчават истината “от страх” пред “лъжата и манипулацията”, превзели публичното пространство; “от страх” пред властимащите, защото дори парламентът – “набеден, / унизен, / оскърбен / от навъсени , груби тълпи”, е принуден да “търпи!...търпи!...търпи!...” Размита е границата между Добро и Зло, между Истина и Лъжа, между човешка чест и достойнство и унизителното раболепие пред силните на деня:

Маскарад

Зашеметени в карнавала на времето,
скрили под маски злоба и мнителност,
със смях и конфети замерваме бремето
на жалката наша днешна действителност.
(...)
Всуе се вихри фиеста суетно...
Но никой не прави излишна алюзия.
Танцуват си бедни с богати перфектно,
погълнали хапче безплатна илюзия.

И полицай се прегръща с престъпник.
И бизнесмен си дружи с рекетьора.
Хард политик превъзнася свой спътник,
както проститутката – сутеньора.

И нямат значение чест и достойнство.
И никой не се интересува от нацията.
Днес цялото “сенчесто” войнство
разпъна България на демокрацията.

В студените, мъгливи и кални подлези на живота “шапката с надежда” отново е празна и, както в миналото, Съдбата не прави разлика между “безногия просяк” и философа, разнищващ същността на “мерзавеца и светеца”. Всички са затворени “в кивота” на нищетата, духовна и материална; всички са лишени от право на “съчувствие, милост, апатия...”, а край тях кръжат като “тъжни прелетни птици” жриците на сластта, продали себе си за “омачкани левчета”, грубо напъхани в бюстието. И сякаш целият свят се е превърнал в един “космически Вавилон” с костюми, гримове, декори и дегизирани актьори, които като роботи раздават “усмивка, реверанс, галантна ласка по етикет и шаблон”, без да издават нито звук, нито стон. И е страшен контрастът между този свят на унизеното човешко достойнство и близкото българско минало, в което “една жена копаеше в полето / и пееше без роля и фасон: / “Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си...” (“Маскарад”, “Дилема”, “Жрици”, “Романс”, “Космос”, “Послепис”, “Вик”) В този порочен свят всичко е покупко-продажба, в него няма място за истинската, искрената любов, защото самата околна действителност обрича влюбените на “погубващо, низко, мъчително, / душата разпадащо, унизително” страдание и превръща дори спомена за нея в Голгота, в “кървяща рана...” Единствената утеха измъченият между “късния миг на проблясък” и “поредната загуба” лирическият говорител на поета Сергей Комитски остава лоното на “самота в болката / и болка в самотата”.

Сергей Комитски е един от знаковите съвременни български писатели – поет, белетрист, драматург, театрален и кино режисьор. Неговият филм “Куршум за рая” печели първата международна филмова награда за България след 1989 година – Голямата награда на фестивала “ЕКСПО’ 93”, град Таеджон, Южна Корея. За съжаление и той, като мнозина други български интелектуалци, остава сам сред всички, но като буревестник запазва докрай своя дух непрекършен от бурите на живота, вярващ в доброто начало у човека. В нощта на 30 срещу 31 октомври, 2021 година, отново сам, посреща последната своя гостенка – Смъртта. Вероятно с неистови усилия на волята си, поразен смъртоносно от Ковид, все пак той успява да остави на екрана на компютъра си във фейсбук последния свой завет – стихотворението “Птица”, с мото “Птица ми мина път...” от Стефан Цанев:

...
Вселенският разум
сгърчил е в спазъм
човешкия род –
Божи дар...
Но силата прежна,
мощна, надеждна
ще го изправи
на крак.
Защото човека
е светла пътека –
факел
в вселенския мрак!

Дано времето, което има своя мяра за духовните стойности, оцени по достойнство и остави горящ сред овразите на времената неговия “факел в вселенския мрак”, за да ни свети и да ни води по “светла пътека” напред, към бъдещето.

------------