Срещата на Бога и Човека в сонетите на Кирил Кадийски

Срещата на Бога и Човека в сонетите на Кирил Кадийски

Наскоро неочаквано и все още твърде рано си отиде от нас Кирил Кадийски, един поет със силен характер, който казваше истините за човека и света, в който живеем, без да ги крие под евфимистични маски. Може би заради това приживе беше неудобен и недолюбван както от властимащите, така и в културните среди у нас от онези, на които дръзко снемаше ореолите, зад които криеха своята интелектуална ограниченост и нравствена нищета. Неслучайно и в Библията е казано: “...Истина ви казвам, че никой пророк не е приет в отечеството си.” (Евангелие от Лука, 4: 24). Никой и нищо обаче не може да му отнеме онези негови прозрения, които ни завеща чрез Словото си и ни остави сами да се опитваме да достигнем до техния дълбок смисъл, извървявайки и неговия, и собствения си път към тях. Кирил Кадийски е поет философ, в чието творчество “оживява” историята на света такава, каквато тя се оглежда в свещените книги на предците ни, и такава, каквато я виждаме в нашето съвремие. Бих казала, че духът му е обсебен от темата за бъдещето на света и на човечеството и, вгледан в съдбовните знаци на религиозната символика, в митологията и в откритите до днес културни артефакти, тухла по тухла изграждаше зданието на едно впечатляващо с ерудицията и прозренията си свое становище, свое “видение”, своя словесна картина на онова, което ни предстои, като съчетаваше в неделима амалгама реалното с трансцедентното. В драматично оцветената визия за настоящето и бъдещето в неговите сонети особено място (назован пряко или имплицитно) заема един образ, чието название винаги буди тревога - Армагедон. Думата липсва в Стария завет на Библията, а в Новия е използвана само веднъж в средата на “Откровение” от Йоан: “...Ето, идвам като крадец. Блажен е онзи, който бди и пази дрехите си, за да не ходи гол и да не гледат неговия срам. – И ги събра на мястото, което на еврейски се нарича Армагедон.” (“Откровение”, 16: 15 – 16) По своя строеж думата “Армагедон” е сложна еврейска лексема, която означава “хълма или планината Магедон”. Тя е съставена от две други дими – “Ар” е планина, а “магедон” – място за предварително определена среща на много хора. На земята обаче няма планина с название Магедон. Магедон е град в някогашните земи на Ханаан. В еврейската библия земята “Ханаан” се простира от Ливан на юг към Газа и река Нил, и на изток до долината на река Йордан, като включва земите на съвременен Израел и Палестина. В Библията ханаанците са споменати в Битие като потомци на Ханаан – син на Хам и внук на Ной. Липсата на планина с названието Магедон ни кара да възприемем думата като символ на духовна битка, защото в Библията думата “планина” обикновено назовава място на срещите между Бог и човека. Промяната на Магедон в Армагедон в “Откровение” превръща битката от земен в небесен сблъсък и ако в Стария завет Магедон е мястото на война между съперничещи си царе и царства, които влияят на световната история, то в Новия завет Армагедон може да се възприеме като символен знак за Голгота, за хълма на черепа, където Исус, съвсем сам, се бори с ордите на ада и смачква главата на змията, наранявайки я смъртоносно. А Гетсимания е мястото, където Христос приема чашата на Божия гняв, за да изкупи греха на хората.

В поезията на Кирил Кадийски идването на края на света е колкото предопределено свише, толкова е и човешко дело: “Не стига, че животът е безцелен риск, / но и сами вървим натам... към ямата, за нас отдавна изкопана” (сонетът “На кръстопътя. Сред Всемира”), но и “В антрето на Вселената – картина жалка! – / цилиндрите на дипломатите събират прах на закачалка / от дяволски рога!” (сонетът “На кръстопътя. На Земята”). Човекът в неговия поетичен свят е видян като пътник, седнал на отдавна подредения си куфар и очакващ на перона влака към отвъдното, защото сам подготвя, “век след век”, своето “антично бъдеще”, в което “безмълвно стронций ще се стели, / ще ни повива в своите повивки бели, / да ни превърне в мумии...” И сам, като някой луд, с клавишите черни на комините, сред облаци, мрак и студ, пише страшната симфония на собственото си битие. Затова, като един съвременен Вергилий, Кирил Кадийски повежда читателите по пътищата на собственото им битие с думите “Vexilla Regis prodeunt inferni” (“На царя адски минават знамената”) – сонетите “Кармина Бурана”, “Последни новини”, “Антично бъдеще”:

Армагедон – I

Пак пролет е. Буи. От радиация? Или като последна?
Опръсква всичко със зелената си кръв.
Не, този свят за истината не прогледна
и тоя път... Залъгва се, че щом последният е ставал пръв,

едва ли първият последен някога ще стане...
Не, не е само филм Армагедон!
Каква жестока истина – и вечна! – старостта не
разцъфва никога, но може да посърне цъфналият клон.

И днес със слънцето – със златното си рало –
оре небесното поле не друг,
а Бог, самият Бог. И времето е спряло,

да си отдъхне той. Преди сред бурени и тръне
да ни засее и се махне сам завинаги оттук...
Не знае ли, че който сее живи хора – трупове ще жъне!

Светът е болен! Природата е болна, щом пролетта не “буи” и цъфти както е обичайно в естествения кръговрат на сезоните, а някак нездраво, неестествено “опръсква всичко със зелената си кръв”. Човекът също е изпаднал в някакво болестно психическо състояние, което го кара да преобръща вечните истини, заложени в най-мъдрата книга на човечеството – Библията. И ако в нея е казано “Така последните ще бъдат първи, а първите последни” (Евангелие от Матея, 20: 16), то днешният човек отдавна е престанал да прилага божиите закони в общественото пространство, защото завистливото му и ненаситно око не иска да признае правото на всички човеци за равно разпределение на благата: “...едва ли първият последен някога ще стане...” Игнорирането на божиите правила в човешките взаимоотношения става причина както за “заболяването” на природата, така и на човечеството, което все повече се приближава към Апокалипсиса. И “Не, не е само филм Армагедон” (емоционално позоваване на филма, създаден от американския режисьор Майкъл Бей през 1998 г., който представя спасяването на Земята от космическа катастрофа), защото действителността няма нищо общо с happy end финала му, а предвещава страшната жътва на божието наказание за човека: “Преди сред бурени и тръне / да ни засее и се махне сам завинаги от тук.../ Не знае ли, че който сее живи хора – трупове ще жъне!” Напротив, Бог много добре знае какво заслужава сегашното човечество, което “маже всичко с миниум от братска кръв”; което с бомби и шрапнели пише нова Девета симфония; което “сее зърно от олово и жъне пушеци”, превръщайки Земята в “кървав череп”, в ад с “избушени здания” и дървета, които “се молят на колене за живите”; което създаде нов Бабий Яр с десетки хиляди “тела, тела, тела” – “простреляни в тила” (сонетите “Крешчатик”, “Мъртвешка живопис”, “Новата Герника”, “Спомени от бъдещето”, “Залезът на боговете”):

Армагедон – II

Пропукват се и най-дебелите стени –
светкавици сред мрака на зандана;
а мълниите вън – пукнатини
в стената на самата първозданна

каторга... Всичко тук – и земно, и небесно – се руши,
но Господ от разруха само своето спасява.
Уж вдъхва всекиму душа, но хиляди души
оставил е да тънат в мрак, в безпаметност, в забрава.

В света ще има още място за Бастилии,
докато той – обреченият свят - не бъде срутен!
А дотогава – гняв и ужас, вой и бяс...

В зори двуличната звезда на изток заблести ли,
изтръпваш пак: дали – о, ужас! – взривът тази сутрин
с вселенската тъмница няма да ни помете и нас!

Сонетите на Кирил Кадийски представят човека, някогашния небесен жител, като изпратен на Земята за проверка на устойчивостта на нравствените му ценности така, както след кръщението и 40-те дни на пост Иисус е изпратен в пустинята, за да бъде изкушен и изпитан от Дявола. Земята е видяна като “звездна каторга”, в която светът, оставил хилаво потомство, умира “в агония”, прикривайки с ловки движения “ужасния живот като в Содом и гнусната му содомия” (сонетите “На прага – 2”, “До второто пришествие”, “Звездна каторга”). Застанал на прага на самата “огнена геена”, поетът вижда как рухва цялата вселена (“и земно, и небесно”), но “Господ от разруха само своето спасява”. Затова обвинява за случилото се на Земята и самия Бог, който “уж вдъхва всекиму душа, но хиляди души / оставил е да тънат в мрак, в безпаметност, в забрава”. Своеобразен акт на сваляне на божествения му ореол, символ на сила и могъщество, е изписването на заместващото името му местоимение “той” с малка буква. Защото и Бог носи част от вината за това, че някогашният красив свят с праведните хора в него вече не съществува – “...с димящи кървави петна / светът невинен вече е накапан”, поради което смъртта е видяна като единствен изход. Тя обаче може и да не бъде спасение, защото всичко пак зависи не от човека, а от Бога: “... Ти можеш тоя свят да го затриеш, Боже, / но има, има и по-страшно: може / и нов – по-лош, уви! – да сътвориш...” (сонетът “Нова репетиция за потоп”, 2 март, 2025 г., писан само 6 месеца преди смъртта на Кирил Кадийски!). Затова текстът му може да бъде възприет като логично продължение на сонетния венец на поета – “Мостовете на Лета”, публикуван за първи път през 2022 г. в “Сонети”на издателство “Колибри”. Петнайсетте фрагмента на сонетния венец представят една трезва оценка на човешкото битие тук и отвъд, в което неусетно “времето лети”, “времето е в нас и в нас кърви, / разяжда ни отвътре и убива...” Оказва се, че и тук, и оттатък, “нищо няма”, че Бог е залостил пред човека вратите за своя небесен дом: “Пометена е Кумовата слама / пред Божите залостени врати.” И именно тая неистова уплаха , че и в живота, и на прага на смъртта си човекът все е сам, че дори “любовта е самота за двама” сред вечната “студена есен и мъгла, мъгла, / и – ангели с провесени крила”, го кара да възприеме вечността като неуютно, дори страшно място, като нощ, в която “тополите вървят”, и само сън е надеждата, че Бог ще се смили над теб, когато “животът вън остане”. Мъглата, като символен знак за неопределеност, за преход между две състояния, когато изчезват старите представи, а новите контури на бъдещето все още са неясни, в съчетание с образа на тополите, свързан с подземното царство, с болката, сълзите и смъртта, поставя акцент върху спомена, а не върху надеждата за възкресение, и убедително аргументира определянето на отвъдното като нов затвор за човека:

13
Виси – часовник – стъкленото време
и може всеки миг да се строши...
Красавица без нос и без уши,
надушва, чува всичко и не дреме.

Смъртта! За нея са прекрасно семе
телата мъртви, живите души –
с обилни жътви само се теши.
О, тя ще ражда пак – с издут корем е!

Тук-там от вятъра разкрехнат цвят
трепти, но вече не пламти, не грее,
че не цъфти, не зрее и не гние –

пустиня е издъхващият свят,
не – дъно на пресъхнало море е...
А ние – песъчинките сме ние.
“Мостовете на Лета”

Дълбано от “безсънен дървояд”, небесното дърво, символен знак на света и живота, се разпада на части, които вятърът размята напред-назад и превръща времето на изгнилите дни и нощи в река с пясъци и тиня. В сонетния венец на Кирил Кадийски като посредник между Бога и човека е представено времето, въплътено в различни символи: то е “пясък и тече”и затова пречи на деня “да се възземе”, защото засипва всичко с пясък; то е и “здраво стиснат в Божата ръка часовник”, но най-често е определяно като “стъклено време”. Така, както стъклото се произвежда от кварцов пясък чрез топене и рязко охлаждане, така и хората-песъчинки чрез смъртта си в разтопената маса се превръщат в мост между обикновеното и необикновеното, в портал към други светове. Паралелно с това стъклото е и знак за мимолетност, за крехкост и уязвимост като врабчето и “стъмената река” в стихотворението на Атанас Далчев “ Есен на Ке Волтер”, на което Кадийски се позовава в 12. фрагмент на сонетния си венец: “Шуми стъмената река / и като времето тече; / би казал, с нея ще отплуват / стената, зданията, Лувър, / момчето, сивото врабче.” И в изкуството, и в мистиката, времето води битка със смъртта за вечността. Между човешкото време, което има край (смъртта), и божественото време, което е безгранично, не съществува никаква обща мяра. В “стъкленото време” на Кирил Кадийски обаче е открита връзката между времето и човека – той е, така да се каже, “горивото”, благодарение на което се осъществява движението на времето в часовника на битието, здраво стиснат в ръката на Бог – “стъкленото време” тече, а ние сме “песъчинките”, които го създават:

Магистрал

Минават дните, времето лети –
каква измама, сладка и горчива!
Във вечността е времето, изстива
и нищо ново... Новото гнети!

Набързо през живота минеш ти
и пак на прага си. Мъгла леплива –
пред теб самата вечност се разкрива.
И миг! И хлопват тежките врати.

Ни път пред теб, ни някакво дръвче –
човек на сянка дъх да си поеме.
Смъртта навсякъде ще ни открие!

Не времето е пясък и тече,
виси – часовник – стъкленото време,
а ние – песъчинките сме ние.
“Мостовете на Лета”, август 2022 г.

Поезията на Кирил Кадийски е сложна и полифонична, защото включва в своите поетически визии информация от различни сфери на битието – наука, философия, теология, социология, психология, есхатология... Тя обаче не налага отговори, а по-скоро поставя въпроси към интелигентния читател, като го “заразява” с желанието да открие сам отговорите им чрез собствените си познания и придобит жизнен опит. Именно тази специфика на сонетите на Кадийски ще поддържа тяхната актуалност дотогава, докато има мислещи хора на тази земя.

------------