Билетът – въглен от огнище старо – гори в дланта ми... Господи, къде съм? Защо дойдох на тази тъжна гара едно наследство спомени понесъл?
Все тия стари, подредени атоми, осъдени да бъдат наши думи... Животът е пристанище за вятър, избухнал и утихнал помежду ни.
Обувките, които ми подари Съдбата, ме оставиха боса на чужда земя, в която се раждат често пророци.
Гласът на вятъра в пукнатините на ръждивата скала е като ехо от отвъдното. Страхът притегля тялото назад.
С напредването на годините започвам да забравям всичко повяхва паметта и тежки облаци минават през съзнанието с мрачни истории за смърт когато чувам как музиката облачна отеква
понякога си мисля със главата на Луи XVI и не разбирам за какво е нужно цялото страдание жестокостите историческата достоверност
умря приятелят ми – тих добър поет на изгревите и цветята на слънцето и слънчогледа на детските очи сред чудото живот
И изведнъж виждаш живота си като вдлъбнат пейзаж в различни сезони, или в различни часове на деня ...
Само името остава, а плътта се сменя, а плътта изтича.
Където човек е замесен, там е винаги тъмно. Светят единствено в мрака големите наши идеи.
