Така опредметена -
с химически червената си коса,
с оскъдните си вежди
и лице, отстъпено й за вечно ползване
тя ни беше изпреварила
всички нас – тленните пътници
в червото на икаруса.
Когато негърките си тръгват от цеховете в
крайните квартали
и се проточват в спиричуъла,
и залезът минава в друга гама,
голямата зъбчатка се завърта оскъдно -
само един зъб.
... защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен ...
Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз рабска люлка люлее?
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
“Търпи, и ще си спасиш душата?!”
Остави таз песен любовна,
не вливай ми в сърце отрова -
млад съм аз, но младост не помня,
пък и да помня, не ровя
туй, що съм ази намразил
и пред тебе с крака погазил.
