В налюбено мълчание
превръща се нощта
и Обич и желание
във моята ръка,
преплетени, унасят се в жадувана игра –
игра на светлини, на изгреви по здрач...
Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния и гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
Ний всички сме деца на майката земя,
но чужда е за нас кърмящата й гръд,
и в шеметния кръг на земния си път,
жадувайки лъчи, угасваме в тъма –
ний, бедните деца на майката земя.